Мэтью Кляйн - Рестарт

— Благодаря ти, Гордън.

— Толкова много усилия си ми струвал. Ти си най-голямата шибана спасителна операция на века. Проклет да съм, ако допусна да те намеря нарязан на парчета в някакъв пластмасов чувал. А сега се махай от онзи задник.

— Добре — обещавам аз, — ще го направя. Ще говорим пак по-късно.

Затварям и слагам телефона в джоба си.

— Извинете ме — казвам аз на този, който нарича себе си Том Мичъл.

Свива рамене. Гласът му е мелодичен и вежлив — глас на истински джентълмен от Юга:

— Няма проблем, господин Тейн. Готов ли сте вече да тръгваме? Ще ви закарам до офиса си. Ще бъде много любезно от ваша страна, ако седнете в колата ми.

Натиска пак бутона на химикалката си. Щрак.

И тогава виждам ръката му… как не съм я забелязал по-рано? Дясната му ръка, тази, с която държи химикалката, има четири нормални пръста и една обезобразена половинка кутрето, от което е останало само болезнено червено чуканче.

Отстъпвам крачка назад.

— Какво има, господин Тейн? — усмихнато ме пита той. — Изглеждате ми малко трескав. Седнете в колата ми… не бих искал да припаднете в жегата.

И тръгва да заобикаля колата в посока към мен.

— Махни се — казвам аз.

— Господин Тейн…? Какво има?

— Трябва да си вървя.

— Да си вървите…? — И той вдига ръце, сочейки с тях паркинга и пустите улици край него. Да вървите къде?

Побягвам.

— Господин Тейн, но вие нямате кола! — вика той след мен по-скоро развеселен, отколкото заплашителен.

Спринтирам покрай редиците коли към изхода на паркинга. От другата страна се приближава черен миниван „Линкълн“ и застава пред бариерата, блокирайки пътя ми. През тъмните стъкла едва различавам шофьора… това е Райън Пиърс, съдебният лекар.

Обръщам се в другата посока. Към мен се приближава агент Мичъл, който върви бавно и целенасочено, бръкнал в джоба на сакото си.

— Господин Тейн — спокойно ми казва той, — вие знаете кого търся, нали така? Трябва ми само помощта ви, за да го намеря.

Междувременно червената хонда паркира и гаси двигателя си. Двете чернокожи жени — и двете едри, в пъстроцветни дрехи — се измъкват тромаво от колата. Всяка от тях носи голяма чаша за кафе от „Старбъкс“.

— Дами! — виквам аз, докато спринтирам към тях. — Дами… може ли само за момент?

Поглеждат ме. Като всички жени и те са готови да бъдат вежливи е всеки мъж, който ги е нарекъл „дами“ с възпитан глас. На лицата им се изписва очакване, те почти сияят.

И тогава ме виждат. Представям си как изглеждам в техните очи: плувнал в пот, със зачервени очи, луд — вероятно надрусан — и тичащ към тях. Лицата им рязко сменят изражението си.

По-близката до вратата на шофьора е с наднормено тегло и носи огромни слънчеви очила, с които прилича на сова. Опирам пистолета на Аманда в главата й.

— Ключовете!

Поглеждам през паркинга към агент Мичъл, който тича като робота от „Терминатор“.

— Веднага! — изкрещявам аз. Плясвам отстрани чашата „Старбъкс“ от ръката й, сякаш тя е пречката да получа бързо желаната реакция. Топло карамелено макиато пръсва панталоните ми и когато поглеждам надолу, виждам топка бита сметана върху обувката си.

Но съм постигнал желаното.

— Добре — казва тя и ми подава ключовете за колата си.

Агент Мичъл изкрещява на свой ред:

— Спрете този човек! Спрете го!

Ококорената жена го поглежда, сякаш е луд. Мушвам се покрай нея и сядам в хондата. Седалката е издърпана прекалено напред и удрям коленете си във волана. Завъртам ключа на запалването, включвам на заден ход и потеглям.

Забивам се в колата зад мен.

Разнася се трясък и скърцане на огънат метал. Главата ми се удря във високата облегалка. Превключвам на предна и колата се изстрелва напред. Рязко набирам волана и натискам педала на газта до ламарината.

Хондата се стрелва напред през паркинга и малкият й двигател надава вой на протест. От другата страна на спуснатата дървена бариера перпендикулярно на изхода чака паркиран черният „Линкълн“. Ускорявам и виждам през затъмненото стъкло на прозореца как изражението на дебелото лице на Пиърс се променя от самодоволно през обезпокоено до — в последната секунда — вкаменено от ужас, докато той сграбчва волана и се свива в очакване на удара.

Хондата разбива бариерата — във въздуха се разлетяват трески — и се забива в предницата на линкълна.

Удрям минивана в колелото и по-голямата кола се завърта на 90 градуса като стрелка на компас в посока на магнита. Влизам в пролуката, опрян в линкълна — разнася се противно скърцане на метал — като раздирам страницата му.