Мэтью Кляйн - Рестарт

— Мамка му… Искрено съжалявам.

Господин Тейн още не е виждал колата си — обяснява Мичъл. — Която впрочем е чисто нова. Подарък за жена му.

— Без майтап? — казва Пиърс, цъква няколко пъти с език и продължава пътешествието си по коридора. — Гадост, честна дума! Дано да можете да я върнете. Нямаше ли някакво право на отказ в гаранционния срок? Ако е до трийсет дни, получаваш си парите обратно. Трябва само да кажеш, че не си видял кървавите петна, когато си потеглил от паркинга… — Стигнали сме в края на коридора и той спира пред машината за десерти. — „Тримата мускетари“? — предлага Пиърс и ни поглежда последователно. Аз черпя…

Истината е, че организмът ми се нуждае от захар. Винаги е така след нощ на кранк. Но поклащам отрицателно глава.

Пиърс свива рамене. Вкарва долар в машината, натиска бутон и в отвора долу тупва блокче „Тримата мускетари“.

Той обелва опаковката и го пъхва в устата си. Две отхапвания и от блокчето няма и следа.

— Как само обичам нуга — въздъхва той с пълна уста. — Нямам и най-малка представа какво е това, но е безумно вкусно.

— Не искам да ти прекъсвам обяда, Райън обажда се Мичъл, — но сме малко кът с времето. Тепърва ще попълваме формуляр за изчезнало лице. Би ли ни показал момичето?

— О, естествено — съгласява се Райън, който след захарния удар е станал съвсем добродушен. — И още как. Елате е мен…

Тръгваме обратно по коридора, по който сме дошли, завиваме наляво при рецепцията и следваме знаците, водещи ни към „Камера 1“. Минаваме през две автоматични хидравлични врати, които услужливо се разтварят при нашето приближаване.

В края на дългия коридор Пиърс натиска тежка метална врата и се озоваваме направо в хладилната камера. Въздухът е леден и буквално изгаря ноздрите ми. Пред нас в стената има три редици малки вратички, по двайсет във всяка редица. В тях се съхраняват труповете.

— Надявам се господин Тейн да може да я разпознае — обажда се Мичъл.

Пиърс облизва шоколадените си пръсти и ги избърсва в бялата си манта.

— Добре, нека ви я покажа тогава. Аутопсията е насрочена за утре. Но според мен причината за смъртта е повече от очевидна. Ония направо са се престарали.

Отива до фризерите. На единия от тях има окачена табелка, на която нечетливо е написано: „Даниел Даймънд“.

Пиърс хваща дръжката на вратата с дебелите си пръсти, завърта я и издърпва платформа, която се плъзва към нас на ролки. На нея лежи тяло, заметнато с бял чаршаф.

— Сигурни сме в идентификацията й. Пръстовите отпечатъци съвпадат. А досието й е прелюбопитно. Двайсет ареста за проституция през последните пет години. Вегас се облагородява. Повече Дисни, по-малко свирки.

— Ето това е мото, под което бих се подписал с две ръце — одобрява Мичъл. Питам се как ли е на латински.

Пиърс поглежда надолу към трупа и прави на Мичъл знак с пръсти, който може да се схваща като вежливо „След вас“.

Мичъл хваща чаршафа до рамото на мъртвата. Обръща се към мен:

— Разчитам на помощта ви, господин Тейн. Внимателно погледнете това момиче и се постарайте да си спомните дали не сте го виждали през вашите… да ги наречем командировки. Може би в Калифорния, а може би във Флорида. А кой знае дали не сте се засичали в Лае Вегас. Да кажем, по време на разтоварващо посещение без съпругата ви. — И той прочиства гърло. — Господин Тейн, позволете ми да ви запозная с Даниел Даймънд, известна още като Сандра Лъв, Диърдре Стар или Ди-Ди Стар… — и той дръпва чаршафа.

Жена ми, Либи Тейн, лежи безжизнено на носилката. Очите й са затворени. Дълъг черен прорез е цвета на пътен асфалт минава през цялото й гърло и раната е толкова дълбока, че едно чукване по главата ще я отдели от тялото и ще я изтърколи на пода. Кожата й е бледа и безкръвна, е цвета на чаршафа, който я скриваше.

— Господин Тейн — обръща се официално агент Мичъл към мен, — познавате ли тази жена?

Извиквам в себе си всички резерви на самоконтрол, които съм в състояние да събера в този момент, за да остана абсолютно неподвижен и да задържа краката си в проекцията на раменете си върху пода. Усещам земята да потреперва и за момент ми се струва, че ще припадна и ще ударя брадичката си в бетонния под. Но поемам дълбоко въздух, запазвам равновесие и се обръщам към агент Мичъл, който ме гледа. Отвръщам на погледа му.

— Не — казвам аз, — нямам представа коя е тази жена.

Изскачам от моргата. Затръшвам вратата на хладилната камера зад себе си, втурвам се навън по коридора. Агент Мичъл тича след мен и се опитва да ме настигне.