Мэтью Кляйн - Рестарт

— Господин Тейн — вика той, — господин Тейн, почакайте!

Но аз не забавям. Тичам, без да спирам, минавам през вратата на охраната, озовавам се в малкото фоайе и после изскачам в жегата.

След пет крачки по паркинга отново чувам зад мен гласа на Мичъл:

— Господин Тейн… моля ви!

Този път му позволявам да ме настигне. Потен е и задъхан.

— Господин Тейн, чакайте… Добре ли сте?

— Съжалявам — опитвам се да обясня аз. — Не съм свикнал на такива гледки.

— Така е… Никой не е свикнал. — Гледа ме замислено. — В такъв случай да смятам ли, че не я познавате?

— Не я познавам.

Пак ме гледа внимателно, сякаш не е много склонен да ми повярва. От друга страна, кой би го обвинил в подозрителност? Току-що са намерили двама мъртви мексиканци и убита проститутка в моята кола. Това едва ли ще ме придвижи нагоре в класацията „Гражданин на годината“.

— Добре, господин Тейн. Да се върнем тогава в офиса ми и да започнем попълването на документите.

— Документите?

— „Изчезнали лица“ — нали това искахте? Да намерите съпругата си, господин Тейн?

Отговорът на неговия въпрос е, че аз вече съм намерил Либи. Лежи на носилката с прерязано гърло. Само дето името й не е точно Либи. И никога не е имало Либи. А жената, за която се ожених преди девет години и която тогава е била сервитьорка в „Гъската“ в Санфорд — въпреки че май никога не е била сервитьорка — се е оказала проститутка с различни имена, например Даниел Даймънд или Ди-Ди Стар.

— Разбира се, че искам да я намеря — потвърждавам аз.

Мичъл слага ръка върху рамото ми. Извървяваме заедно пътя до колата му. Готов съм да се кача на нея, когато ме спира остро иззвъняване. Това е мобилният телефон на Аманда, чийто сигнал ми е непознат. Поглеждам номера на търсещия ме… Гордън Крамер.

Отдалечавам се от колата и Мичъл, като правя знак на агента от ФБР да ме изчака.

— Здрасти, Гордън — казвам аз.

Само че гласът на Гордън не звучи както съм свикнал да очаквам. Типичният глас на Гордън е леко сопнат, предупредителен да не му губя времето, властен. А този път чувам висок и напрегнат глас, буквално трептящ от емоция, която не мога да определя.

— Джими — казва ми той, — с него ли си? Край теб ли е в момента агентът от ФБР?

Поглеждам към агент Мичъл, който стои на няколко метра от мен, от другата страна на колата, и гледа към небето.

— Да — потвърждавам аз, — готвим се да тръгваме за офиса му.

— Виж, Джими… — казва Гордън и аз най-сетне мога да разпозная чувството в гласа му. Това е чувство, което никога досега не съм чувал у Гордън.

Страх.

Аз поразпитах насам-натам продължава Гордън — за онова име, дето ми го каза. На руснака. Трябваше да ме информираш по-рано! Трябваше да ми разкажеш всичко и тогава може би щях да ти помогна. Можех да предотвратя всичко…

Спира. Представям си го на другия край на линията да крачи нервно и да търка ниско подстриганата си посребрена коса с огромната си лапа така, както ловецът търка кожата на убития елен след дълго преследване.

После продължава:

— Джими, чуй ме внимателно. Искам да ми отговаряш само с „да“ или „не“… Не казвай нищо друго, само „да“ или „не“. Човекът, с когото си сега… ти ми каза, че името му било Том Мичъл, така ли беше?

Агент Том Мичъл ми се усмихва вежливо и търпеливо чака да свърша разговора. Изважда от джоба си бележник и химикалка. Натиска бутона на химикалката… щрак.

— Каза ми, че бил от ФБР. Сигурен ли си, че си разбрал правилно? Бил в някаква група за издирване на Гул Гедросян. Във ФБР? Сигурен ли си?

— Да.

Агент Мичъл пак натиска бутона на химикалката си. Щрак.

— Сега ме изслушай много внимателно. Обадих се на мой приятел във ФБР. Няма такъв отряд за издирване на Гул Гедросян, Джими. И няма агент на име Том Мичъл. Вече няма. Агент Том Мичъл е бил убит преди пет години в Лонг Бийч, докато е участвал в операция под прикритие. Разбираш ли ме какво ти казвам?

Изтръгвам звук от гърлото си, но това е само шепот:

— Да.

— Трябва да му се измъкнеш. Не се качвай в колата му. Не оставай сам с него. Можеш ли да му избягаш?

Оглеждам се. Намираме се в средата на паркинга. Той е заграден е телена мрежа. В паркинга влиза червена „Хонда“. В колата седят две жени на средна възраст.

— Мисля, че мога да го направя — казвам безгрижно, сякаш се уговарям със събеседника си да се видим на по питие след работа.

Вземам самолета рано сутринта — уведомява ме Гордън. Ще се видим веднага след като кацна. Ще ти се обадя. Ще се справим заедно, Джими. Ще те измъкна от тази каша, обещавам.