Мэтью Кляйн - Рестарт

Подава ми го. Това е листче, откъснато от бележника с магнитен гръб, който Либи залепи на хладилника. Картинката показва скочило във въздуха мече от анимационен филм, посегнало към пчела, от която капе мед. Под нея е отпечатано: „Ако не успееш от първия опит, опитай пак“.

Под вдъхновяващото послание е написано с женски почерк:

Джими,

Писна ми. Не мога да приемам повече твоето насилие. Първо Коул… сега и това. Плашиш ме до смърт. Искам малко да бъда сама.

Не ме търси. Ще те открия, когато съм готова.

Мичъл обяснява:

— Беше на масата в кухнята. Това нейният почерк ли е?

— Да — признавам аз. — Но тя не го е написала. Отведоха я. Видях ги.

Кой я е отвел?

— Руснаците.

— Кой е Коул, господин Тейн?

— Синът ми.

— Имате син?

— Не — казвам аз. — Не ми вярвате.

Няма отговор.

— Ще ви покажа къщата им — настоявам аз. — Да отидем отсреща и ще се убедите сам. — Още докато го казвам, увереността ми се изпарява. Знам със сигурност какво ще намерим в къщата на руснака.

Все пак слизаме, като водя аз, минаваме през фоайето и излизаме навън в пещта. Тръгвам през двора, пресичаме улицата и се отправяме към къщата на велосираптора.

— Къде отиваме, господин Тейн? — пита Мичъл зад гърба ми.

— Доверете ми се казвам аз, полагайки усилия да звуча уверен.

Изчаквам го да се присъедини към мен на площадката пред вратата на руснака. Той се приближава бавно — личи му, че е предпазлив и се чувства некомфортно.

Чукам на вратата на руснака. Няма отговор.

— Да влезем — предлагам аз.

— Момент, господин Тейн, аз не мога просто така да вляза в чужд дом…

Завъртам дръжката на вратата. Тя се отваря лесно и безшумно на добре смазаните си панти. В стаята няма мебели.

Мичъл надниква през отворената врата.

Изглежда ми празно.

Влизам. Вътре е топло. Климатикът не работи. Мичъл остава на прага, обмисляйки действията си. После свива рамене и влиза. Фоайето, от което има видимост към всички стаи, е празно. Няма мебели. Няма признаци, че е обитавано. Няма руснаци. Няма я Либи.

— Те живееха тук — настоявам аз.

Кои, господин Тейн?

— Хората на Гул Гедросян.

Той извива вежди театрално.

— Хората на Гул Гедросян? И всички са живели тук заедно? В тази къща? Като някакво братство? — В гласа му има лесно доловима насмешка. Но защо, за бога, ще го правят?

— За да ме наблюдават.

— Да ви наблюдават?

Отивам в дневната, която вчера беше натъпкана със записващо оборудване и редици телевизори с плоски екрани върху стената.

— Виждате ли? — триумфално посочвам малките дупки в мазилката, където са били монтирани носещите планки на телевизорите.

— Какво да видя?

— Дупките… Там им бяха мониторите.

— Господин Тейн, мисля, че трябва да напуснем тази къща. Първо, нямам съдебна заповед, и на второ място… — той свива рамене. — Ами на второ място, тук е празно!

Хваща ме за рамото и ме изкарва насила от къщата, като затваря вратата зад нас. Озоваваме се обратно в пещта.

— Ето какво, господин Тейн… — започва той. — Искам да съм честен е вас. Защото ми харесвате. Наистина. Което адски ме изненадва. Не съм сигурен какво точно става и нямам представа защо ме извикахте. Но ще ви кажа нещо. Днес ми се струвате малко… особен.

— Казвам ви самата истина. Хората на Гул Гедросян отвлякоха жена ми.

— Знам — казва той. — Само че тази бележка внушава друго. — И ми посочва бележката от Либи.

— Мислите, че ви лъжа?

— Не знам какво да мисля. Мисля, че миришете много лошо и че очите ви са червени като на дявол. А вие какво бихте си помислили на мое място за човек с вашата предистория?

Преди да мога да му отговоря, телефонът му иззвънява. Изважда го, поглежда кой го търси и вдига пръст към мен, че прекъсваме за малко.

— Трябва да приема разговора — казва и натиска бутона. Да…? — Пауза. Да, тук е. Черен мерцедес? — Нова пауза и той изслушва онова, което му разказват.

— Да, ясно. Как се казва? — Слуша и кима мълчаливо.

— Добре… Мисля, че идеята е добра. Ще дойдем.

И затваря. Поглежда ме замислено.

— Къде е колата на съпругата ви, господин Тейн? Онзи разкошен нов мерцедес, който й купихте?

На път съм да отговоря „Оставих го на автогарата на „Грейхаунд“ във Форт Майърс“, но нещо в лицето му и тонът на гласа му ме карат да се въздържа.

— Не съм сигурен — отговарям аз. — Нямаше го в алеята, когато дойдох тук.

— Е, намерен е — съобщава ми той. — На остров Пайн. — И ме поглежда съсредоточено. — Проблемът е, че в него е имало трима души. Двама мъртви мексиканци на задната седалка и проститутка с прерязано гърло в багажника.