Мэтью Кляйн - Рестарт

— Господин Тейн… нека проверя дали съм разбрал. Гул Гедросян живее срещу вас. През цялото това време, докато ние го издирваме в тринайсет щата и четирийсет и шест окръга, мобилизирайки група от дузина хора… през цялото това време вие сте били съседи и сте си давали назаем захар.

— Не — казвам аз.

— И изведнъж той идва и… Как беше?… Отвлича жена ви?

— Не — повтарям аз. — Не, не казах такова нещо. Не той отвлече жена ми. Не лично. Направиха го хората му.

— Неговите хора са отвлекли жена ви — формулира мисълта ми той.

— Да… и мога да ви покажа.

— Можете ли? Добре…

— Да се срещнем в дома ми.

— Ще бъда там след час.

Омитам три резена бекон. Аманда ми дава десертно сусамено блокче, което натъпквам в устата си с надеждата да спре бученето в главата ми. Не го прави. Всичко е както някога… в лошите ми дни. Отново. Сега си спомням: чувството след това, когато започваш да си мислиш за кранк всяка секунда — зверската нужда от него, не за друго, а просто за да се почувстваш отново нормален. Не е като хероина или перкоцета, с които имаш около седмица или две, за да решиш дали си готов да приемеш живота на пълноправен наркоман, или ще се откажеш — макар и с мъка — след няколко опита.

Не, метът е различен. Той се завира в лицето ти и изисква. Той е като ревнива приятелка, откачена любовница. Нуждае се от цялото ти внимание. Иска да му се отдадеш. Веднага.

— Джим — обажда се Аманда. Беше излязла от кухнята, но се е върнала и държи нещо в ръцете си, държи го внимателно като ранена птичка. — Вземи това.

Поглеждам към ръцете й. Пистолет. Черен и ъгловат, с профила на оса.

— Какво е това? — ненужно питам аз.

— Пистолет, глупи. Използва се, за да стреляш по хората.

Не използвам пистолети, за да стрелям по хората.

— Нямаш представа с кого си се забъркал. Погледни тук… — Тя го хваща с дулото надолу. — Това е предпазителят — обяснява ми и докосва с пръст дясната страна на дръжката. — Натиска се надолу с палец, преди да стреляш.

— Няма да стрелям.

— В цевта има куршум — продължава тя, без да ми обръща внимание. — Трябва само да натиснеш предпазителя и да дръпнеш спусъка. Разбра ли?

— Аманда…

— Първо предпазителя, след това стреляш…

— Аманда…

— Вземи го — и тя го натиска в ръцете ми. Вземам го. Изненадан съм колко е тежък.

— Откъде имаш пистолет?

— От един приятел. За защита.

— В случай, че дойде за теб.

— Не „в случай“, а когато.

Прибирам пистолета в джоба си. Той се намества тежко на бедрото ми.

— Няма да се бавя — казвам аз. — Чакай ме тук. Целувам я по бузата, както се целува леля. Когато се дръпвам, тя слага ръка на тила ми и ме притегля до себе си. Целува ме с отворена уста, със сила. Отчаяна, безумна целувка — целувката на жена, която смята, че повече няма да те види. Не много окуражаващо.

— Малко ме плашиш — признавам аз, докато се откъсвам от нея.

— Вземи и това — подава ми тя мобилния си телефон. — И ако има проблем, обади ми се.

— Смятам само да говоря с полицията, Аманда. Полицията. Това са добрите момчета.

— Да въздъхва тя. — Знам.

Вземам кабриолета на Аманда и потеглям за дома си. Паркирам в началото на алеята.

Последния път, когато бях тук, от тъмното небе се изливаше пороен дъжд, жена ми беше натикана в кола, а аз едва се изплъзнах на руски бандити, като скочих с главата надолу в басейн от втория етаж. Тази сутрин дворът е огрян от слънце, а къщата изглежда като реклама на онези щастливи домове в предградията, които чакат деца, готови са за крокет на моравата и за прясно изпечени курабийки на перваза на кухненския прозорец.

Агент Мичъл още не е пристигнал. Това означава, че имам време да направя телефонното обаждане, от което се страхувам. Набирам номера по памет. Когато Гордън Крамер ми отговаря, аз му казвам:

— Гордън, Джими е.

— Какво става? — излайва той вместо поздрав. Телефонно обаждане от Джими Тейн в осем сутринта може да означава само, че трябва някой да му плати гаранцията. Колко?

— Не е гаранция — успокоявам го аз.

— Пиян ли си?

— Не.

— Друсан?

— Не, Гордън. — Това, стриктно погледнато, е истина: не съм друсан в този конкретен момент.

— Трябва ли да си купя самолетен билет и да дойда да те спасявам?

— Не, не е това. Причината, поради която се обаждам… не са наркотиците… по-скоро е свързана с… полицията.

— Полицията? — повтаря той. Личи си, че не му харесва. Казва думата с отвращението, с което би изрекъл „балерини“. Какво означава това, че е свързано с полицията ли?