Мэтью Кляйн - Рестарт

Вратата на душкабината се плъзга и при мен влиза Аманда. Гола е. Притиска се в гърба ми, обхваща ме е ръце. Усещам гърдите й върху гърба си, острото й окосмение, връхчетата на пръстите на краката й в сухожилията на глезените ми.

— Какво правиш? — питам я аз.

Не ми отговаря. Вместо това ме хваща през раменете и ме завърта с лице към себе си. Притегля главата ми надолу към своята и ме целува. Усещам вкуса й, усещам топлата вода и парфюма, който водата измива от тялото й.

— Виждаш ли? — прошепва ми тя. — Трябвало е да сме заедно. Така е искал той.

— Кой го с поискал? Исус?

— Не, глупчо — прошепва тя. — Хваща чуканчето на кутрето ми, притиска го към своето, обхваща двете с другата си ръка и ги стиска: Ето… Негови сме. И двамата му принадлежим.

— Какви ги говориш?

— Той е искал да стане така. И затова ни е довел тук, заедно. Затова ме е пуснал да си тръгна. Не е било случайно. Такова е било желанието му.

Искам да й кажа, че не е с всичкия си, но в този момент тя се притиска в мен, вкарва ме в себе си и трябва да замълча за пет минути — всичкото време, което ми е нужно.

После идва ред на дрогата.

Предполагам, би трябвало да се изненадам, когато млада жена, намерила Исус в сутерена на църква и татуирала на кирилица върху гърдата си заявление, че той е умрял заради нейните грехове, и която гръмко е заявявала, че животът й се е променил, след като го е намерила — та казвам, предполагам, че би следвало да се изненадам, когато тя донася стъклена лула и бутанова запалка от полица в дрешника си, а после ме повежда към спалнята си, пуска музика на компютъра си и ми казва:

— Нека го направим… поне веднъж.

Само че за хора като мен и Аманда няма такова нещо като поне веднъж. Няма и такова нещо като последен път. Има само паузи, затишия, почивки. Това е причината връщането да е толкова лесно: заради усещането, че да вземаш дрога е също такава част от живота, както и отказването. За наркомана това не са противоположните полюси на съществуването — отказът срещу употребата, доброто срещу лошото — а са по-скоро различни външни проявления на една и съща вътрешна истина. Вземаш, спираш. Надрусан, нормален. Това е все едно и също — игрище, на което танцуваме и играем.

Аманда запалва редичка свещи от пчелен восък на скрина до леглото си и изгася горната лампа. В стаята притъмнява, с изключение на светещите златни кръгове на свещите.

За първи път осъзнавам, че е красива и че я обичам. Възрастта й винаги е била загадка за мен, още от първия ден, когато я видях. Тя зависи от осветлението, облеклото й, грима и ъгъла, от който я гледам. Понякога изглежда изморена и очите й са древни, в други случаи е секси, опитна и лукава — момиче с опит, което е преживяло всичко и не може да бъде изненадано, момиче, което би опитало всичко отново.

Тази нощ под светлината на свещите, възбудена след току-що завършилия секс, в очакване на прилива на емоции, Аманда сякаш е извън времето, сияеща, лицето й е оживено, тялото й е напрегнато и просто трепти като струна.

Тя разопакова малък пакет, загърнат в тоалетна хартия, в който има люспи жълтеникав кристал, приличащи на сол, и пълни с тях лулата. Държи я внимателно и опитно за разширяващата се стъклена шийка. Щраква бутановата запалка и оставя пламъка под лулата близо минута. Вътре в стъклената глава нещо започва да пука и нагоре се извива бял дим. Подава ми лулата. Вземам я и нагрятото стъкло ме опарва, но аз не трепвам. Слагам мундщука в устата си и вдишвам.

Кашлям — химическа кашлица — и промърморвам:

— О, да… мамка му… да, да.

Истината е, че за това няма думи. Това е блаженство. Това е каквото чувстваш като дете в ръцете на майка си и според мен е същото, което усещаш, когато умираш, когато решиш най-сетне да си дадеш почивка. Това е покой, това е усещане, че всичко е наред и че светът може да продължи да съществува без прякото ти участие.

Откога не съм се чувствал така? Години…?

Тежестта се вдига. Грижите за кариера и брак, за безопасността на Либи, дори за руската мафия и Гул Гедросян — те са просто издухани като насекоми под лунната светлина, виждаш ги само за миг като блещукащи отражения и после ги няма.

Удоволствието преминава на вълни през мен. Това е оргазъм без край.

Аманда взема лулата от мен и я поднася до своята уста. Наблюдавам очите й… начина, по който зениците й се разширяват до черни копчета като на кукла. Тя се отпуска странично, без да изпуска горещата лула и без да обръща внимание на болката.