Мэтью Кляйн - Рестарт

— Да…? — подозрително се осведомява той. Остава на метър разстояние.

— Кога тръгва следващият автобус оттук?

— На какво ти приличам, задник нещастен? На разписание? Откъде мога да знам?

— Трябва да стигна навреме за много важна среща — обяснявам му аз. Премествам лоста в положение за паркиране. — Няма да ме има няколко часа. Направи ми услуга. Паркирай колата и я дръж под око. Ще ти дам сто долара за труда.

Отварям вратата и слизам. Хвърлям му ключовете. Улавя ги във въздуха с видима изненада. Поглежда какво държи в ръката си, неспособен да повярва.

— Мога да ти имам доверие, нали?

Намирам в портфейла си пет двайсетачки, подгизнали, но годни за употреба, и му ги подавам.

Взема парите. Поглежда назад към приятелите си, които му се усмихват и му кимат. Казва ми:

— Да, пич. Можеш да ми вярваш.

— Имаш честно лице — обяснявам му избора си аз, — така че намери безопасно място и я паркирай. Казаха ми, че кварталът не е най-добрият.

— Не, пич, кварталът си е в ред — уверява ме той като агент по продажба на недвижими имоти. — Има си и хубави, и лоши места в него, като навсякъде.

— Добре, ермано — казвам аз. — Трябват ми няколко часа. Ще те намеря тук, като се върна, нали?

— Разбира се — безочливо ме лъже той. — Тук ще съм, къде другаде.

Приятелите му, седящи до входа, се изсмиват.

— Аста ла виста — казвам аз.

За първи път, откакто съм в този забравен от бога щат, късметът е на моя страна, защото в този момент до зоната за пристигане се приближава такси и спира. Отварям вратата на млад мъж, който ми изглежда европеец, хванал с една ръка за ремъците раница с метална рамка, а е другата пътеводител за Флорида.

— Кога е влак следващ за Форт Лодърдейл? — пита ме той с почти неразбираем акцент.

— Имаш късмет — успокоявам го аз. — Тръгва след малко. Но побързай.

Той подава на шофьора няколко смачкани банкноти и се забързва, без да изчака да му върнат рестото.

Качвам се в таксито и затварям вратата.

Шофьорът — блестящ от пот хаитянец, излъчващ миризми в целия възможен спектър — се обръща към мен:

— За къде, господине?

Осъзнавам, че нямам представа къде да отида. Къщата ми се изключва. Жена ми е отвлечена. Преследват ме руски гангстери.

Вероятно трябва да отида в полицията. Но не още. Не преди да съм разбрал какво става и какъв да бъде следващият ми ход.

— За къде, господине? — подканва ме хаитянецът с нарастващо нетърпение.

— Знаеш ли къде е Форт Майърс Бийч? — питам го аз.

Отрязва, че знаел, но дали съм имал пари за дотам?

Показвам му пачка влажни двайсетачки и му давам указания как да стигне до блока на Аманда.

Когато пристигаме, Аманда не си е у дома.

Лягам на прага в коридора пред апартамента й изтощен и измръзнал. Заспал съм. Събуждат ме кънтящи крачки по стълбището, после дрънчене на ключове и накрая Аманда се надвесва над мен, но не особено изненадана да ме види, сякаш няма нищо по-естествено от това да се прибереш у дома и да завариш шефа си свит на кълбо пред твоята врата.

— Джим — проговаря тя, — защо си легнал на земята?

— Нямаше легло.

Кляка до мен и взема ръката ми. Гласът й е нежен.

— Ела. влез. — И ми помага да се изправя на крака. Отключва вратата и я избутва навътре с рамо. В апартамента й цари кучи студ, но нали на нея така й харесва. Климатикът в прозореца бръмчи.

Полага ме на дивана и аз се свличам върху възглавниците.

— Господи, колко е студено — измърморвам.

— Сега ще го спра.

Отива до климатика и го изключва. В стаята изведнъж се възцарява благословена тишина.

— Заключи вратата — казвам й аз.

— Да, добре — примирително отвръща тя с тона, който използваме спрямо умственоболните. Отива този път до вратата, заключва я отвътре и се връща при мен на дивана. Докосва ме по рамото. — Защо си толкова мокър?

Не й отговарям. Вместо това й съобщавам:

— Трябва ми място, където да остана, Аманда.

— Разбира се.

— Стана нещо с Либи.

— Либи…? — После си спомня. — А, жена ти. Какво стана с нея?

— Отвлякоха я.

— Отвлякоха? — За първи път виждам блясък на съмнение в погледа й. — Не разбирам, Джим. Кой… отвлече жена ти? — Запъва се на думата „отвлече“, сякаш трябва да се насили, за да я произнесе.

Вземам ръката й.

— Слушай… трябва да ти кажа нещо.

Позволява ми да държа пръстите й, но те са отпуснати. Вяли…

— „Тао Софтуер“ е параван — обяснявам аз. — Използван е от мафиот. Той пере наркопари. Взема пари от едно място и ги…