Мэтью Кляйн - Рестарт

— Спри! — крещя аз след колата. Но тя, разбира се, изчезва в дъжда.

— Господин Тейн, моля ви, върнете се вътре — призовава ме гласът зад мен. Обръщам се към велосираптора. Той стои на верандата си. Забелязвам, че вече е облечен в непромокаемо яке. Дясната му ръка е пъхната в джоба. — Това е ужасно недоразумение — съобщава ми той, надвиквайки шума на дъжда. — И бих искал да се възползвам от възможността да ви обясня какво точно става.

Прокрадва се към мен, докато говори. Прави го бавно, почти незабелязано.

Поглеждам към моята къща. Вратата е разтворена и светлината от фоайето — жълта и гостоприемна — се излива на верандата. Велосирапторът приближава и бавно слиза по стълбите на двора.

— Ситуацията е крайно интересна, разбирате ли — не спира да говори той. — Бих могъл да ви обясня на чаша кафе, а? По съседски, нали? Ще ми направите ли компания на чаша кафе? — Ръката му продължава да е в джоба, но вече е достатъчно близко, за да разбера, че издутината в джоба му не е само от една ръка.

Обръщам се и побягвам през улицата, газейки до глезените във водата, която вече блика обратно от канализационните шахти, после хуквам нагоре по лекия наклон на моя двор. Поглеждам през рамо и виждам, че велосирапторът тича след мен. Това, разбира се, отменя поканата му за разговор на кафе. Подхлъзвам се на мократа трева и съм на път да падна по задник за втори път. Но в последния момент запазвам равновесие и продължавам да бягам, залитайки, напред. Изтичвам нагоре по дървените стъпала на верандата, влизам в къщата и затръшвам вратата зад себе си под носа на руснака, който ме е настигнал и е протегнал ръка.

Слагам резето. Облягам се на вратата, поемам си дъх и в същия миг си спомням за издутината в джоба на мъжа. Отдръпвам се крадешком от центъра на вратата.

Но почукването след няколко секунди е кротко… почти по съседски.

— Господин Тейн, няма да ви сторя нищо лошо. Просто исках да поговорим. Имате джентълменската ми дума.

Оглеждам фоайето. Мокрите ключове на Либи за колата са на страничната масичка. Вземам ги и ги пускам в джоба си.

— Господин Тейн пак се разнася гласът от другата страна. — Да седнем като нормални хора и да пийнем нещо заедно, какво ще кажете?

— Махай се — крясвам аз през вратата. — Не искам да пия нищо. Остави ме на мира!

Знам, че съм в безопасност, докато руснакът се намира от външната страна на дебелата врата, докато чувам гласа му и докато знам къде точно се намира.

— Махай се! — отново изкрещявам аз.

Този път няма отговор.

Пристъпвам към вратата и поглеждам през шпионката. Верандата е празна. Руснакът никакъв не се вижда.

Правя бърза инвентаризация какво имаме долу. В кухнята виждам прозорците, надеждно затворени и заключени. Но в дневната вратата към двора е леко открехната. Хвърлям се към нея през фоайето и през дневната покрай дивана. Сграбчвам дръжката и я блъсвам. Ключалката щраква. Отвън светкавица раздира небето и осветява руснака, който стои на сантиметри от мен, само че от другата страна на стъклото. Пръстите му са върху дръжката на вратата. Дърпа я.

— Моля ви, господин Тейн казва приглушеният му от стъклената преграда глас, — пуснете ме да вляза.

Виждам друга сенчеста фигура да се шмугва в зеленчуковата градина. Има и трети, от другата страна на къщата, който, без да се крие, преминава точно пред кухненския прозорец. Следователно трима от тях ако не са повече — всеки момент ще нахлуят през фоайето на долния етаж на къщата.

Изтичвам обратно до фоайето. Когато минавам покрай входната врата, виждам дръжката да се върти. Качвам се на бегом до спалнята и затръшвам вратата. Пръстите ми обхващат дръжката в търсене на заключалката. Само че такава няма.

Отдолу се разнасят гласове:

— На горния етаж е — казва някой. В спалнята.

Как, по дяволите, са разбрали това толкова бързо, недоумявам аз. Оглеждам стаята, в която се намирам. Вентилаторът на тавана е разбит и камерата в него вероятно не работи повече, но виждам поне два други подозрителни предмета. Комбинацията от радио и часовник на нощното шкафче на Либи — непонятно обемисто устройство с марка, която ми звучи на китайски, но не познавам. Лавицата е книги… във всяка от които може да има камера или поне микрофон. Сграбчвам телефона от вилката на скрина. Пръстите ми, мокри от дъжда, избарабаняват 9–1–1.

Чува се сигналът за повикване, щракване и после глас. Мъжки, с руски акцент.

— Господин Тейн, моля ви, вслушвайте се. Сега ще влезем в стаята. Не искаме никой да пое…