Мэтью Кляйн - Рестарт

Погледът й бавно обикаля стаята, сякаш ме приканва да го последвам, и спира на вентилатора на тавана. Той бавно се върти и раздвижва задушливия въздух.

— Кажи ми… — моля я аз — кажи ми какво става. Може би ще мога да ти помогна.

— Да ми помогнеш? — изсмива се тя. — Боже, Джими. Няма никакъв начин да ми помогнеш.

— Кой снима това видео? Изнудват ли те? Защо? Какво искат?

Но тя мълчи, сякаш тези въпроси нямат никакво значение. Досещам се.

— Не работиш за Тад. Работиш за Гул Гедросян. И винаги си работила за него. Къде е той? Тук е, нали? Тук е…

Тя слага пръст на устните си.

— Шшш… прошепва толкова тихо, че едва чувам думите й през чаткането на капките по покрива. — Не произнасяй името му.

— Къде е той? — питам я аз и повишавам глас. — Къде е Гул Гедросян?

Тишина.

— А аз ти вярвах. От колко време работиш за него? Колко години?

Но тя само ме гледа със странно, загадъчно изражение. Какво е то…? Гняв? Омраза? Страх?

Не, осъзнавам аз с нарастващо безпокойство. Не…

Това е съжаление. Тя ме съжалява.

— Ти продължаваш да нямаш представа какво са ти сторили — каза накрая тя. — Нали?

— Защо те изнудва? Какво иска?

Тя се приближава до мен и взема ръката ми. Накланя се много близко. Дъхът й ме гъделичка в ухото. Това е последният ни интимен момент, разбирам аз, последният ни момент като съпруг и съпруга. Тя прошепва: Трябва да си тръгнем оттук. Ако искаш да останеш жив, трябва да напуснем този дом. Веднага. Довери ми се.

Блъсвам я в гърдите. Тя залита назад.

— Да ти се доверя ли? — изкрещявам аз. — Махни се от мен!

Изглежда разочарована от мен и за първи път… изплашена. Погледът й се стрелка към вентилатора на тавана.

Има нещо в този вентилатор… нещо нечестиво. Той е като око — лениво, присмиващо се, намигащо око, което регистрира този мизерен спектакъл, този последен конфликт между съпруг и съпруга.

— Какво гледаш? — ядосвам се аз. — Защо продължаваш да…?

И млъквам.

Отивам до нощното шкафче, хващам първия предмет на него, който ми попада — месингова опора за книги в края на лавицата във формата на слонска глава с размера на тухла — от онези украшения, които заварихме в къщата, когато се нанесохме. Качвам се на леглото, заставам в края на матрака и се пресягам към вентилатора.

— Какво правиш? — пита тя.

Замахвам с опората с всички сили към центъра на вентилатора. Пластмасовото око се пуква. Цялата техника — тиковите перки, централната главина, металните пластини — е избита от скобите, които я придържат към тавана. Плетеницата пропада с десет сантиметра и увисва на жиците. Посипва се бял гипсов прах. Поглеждам в центъра на вентилатора. Това, което виждам, не оставя място за съмнение. В средата, зад опушената пластмаса, наднича немигащият обектив на видеокамера.

— Какво става тук, мамка му? — крясвам аз и пак замахвам с опората. Този път жиците се скъсват. Вентилаторът се стоварва на пода и сипещият се отгоре фин бял прах го покрива.

— Той е, нали? — обвинително посочвам аз през прозореца на спалнята към тъмната къща от другата страна на улицата. — Той е, знам!

— Джими, чуй ме… Нека ти обясня какво става.

— Той е Гул Гедросян — досещам се най-после аз.

— Не, Джими… Грешиш. Виж… Трябва да напуснем тази къща! Те идват. Чуват те.

Не й обръщам внимание. Скачам от леглото, блъсвам я грубо от пътя си и изтичвам вън от стаята, без да изпускам от ръка тежкия метален слон.

— Недей, Джими, не го прави! — извиква тя след мен. — Ще те убият.

Скачам през няколко стъпала и се озовавам в дневната. Вече навсякъде ми се привиждат камери. Холният часовник на пода в ъгъла. Колко пъти сме лежали двамата с Либи на дивана точно пред него.

Взирам се в циферблата му. Стъклото отразява моето лице: тъмни кръгове под очите, мокра коса, гърбицата на счупения ми нос. Не виждам камера, а само един обезумял луд. Вдигам металната опора и я стоварвам върху циферблата.

Стъклото се пръсва. Отхвръква парче, пропуска на косъм окото ми и ме одрасква по бузата. Като в неделен анимационен филм от вътрешността на часовника щръкват поклащащи се пружини. И тогава я виждам зад стрелките, зад огънатата лицева плоча, ме гледа тъмното вторачено око на видеокамера.

— Джими, изслушай ме. Либи е слязла по стълбите. Поглежда с опасение тежестта в ръката ми. Те ще ме убият. Всеки момент. Ти току-що подписа смъртната ми присъда.

— Кой ще те убие?

— Знаеш кой.

— Кажи му името.

Но тя само поклаща глава.

Минавам с решителни крачки покрай нея, отивам във фоайето и излизам през предната врата.