Мэтью Кляйн - Рестарт

— Много си притихнала, Лиза. Кажи нещо за камерата.

Очите й се завъртат встрани и тя ме поглежда. Никога не съм виждал подобен поглед. И се надявам никога повече да не видя.

Руският глас лениво провлачва:

Продължението следва, скъпа. Екранът потъмнява.

Гледам тъмния екран дълго време. Нещо в мен не иска да слагам следващия диск в плейъра, защото вече знам какво ще видя, а изобщо не искам да го гледам. Това, което знам, че искам, е да загърна дисковете във восъчната им хартия, да ги върна в бараката и никога повече нито да ги видя, нито да се сетя за тях.

Но не мога. Защото трябва да науча тайната на Либи.

Следващият диск е по-лош. Същото момиче, същата стая, дори същият ъгъл на камерата, но е ясно, че е изминало някакво време. Достатъчно, за да се случат отвратителни неща. Момичето вече не е изплашено. В него е останал само мъничко живот. То е в кататония. Все още е приковано за леглото. Макар да е жива, очите й са отворени и диша стабилно, тя не помръдва. Сополи, кръв и бог знае още какво са засъхнали по лицето й. Бузите й са ожулени, малките й гърди са зачервени и отекли. Нежната бяла кожа на лицето й, която съм забелязал на предишното видео, е надупчена с черни кръгове, от който се стича гной. Нещо ми подсказва, че това са изгаряния от цигара.

Руснакът проговаря:

— Толкова лошо момиче — казва той и цъка с език. — Лошо, лошо момиче. Ако ни беше послушала, нямаше да й се случи нищо. Щеше да си бъде в училище, щеше да си пише домашните и да излиза на срещи, както ти обещахме. Но ти не се справи. Дадохме ти точни инструкции, а ти се провали. Глупаво момиче. Той не ти вярва. Вече няма доверие в теб. Трябва да се постараеш. Следващия път никак няма да харесаш онова, което ще видиш.

Предсказанието на руснака се оказва ужасяващо вярно. Третото и последно видео е най-побъркващото нещо, което някога съм виждал. Момичето е още живо и явно са положили специални усилия за това, макар да не мога да си представя как са го постигнали. От него не е останало много… нито физически, нито психически. Вече изобщо няма никаква прилика с красивото младо момиче от първото видео. Трудно е да се каже, че в нея е останало нещо човешко. Лицето й е червена пихтия, смазано и изгорено, обелено и разбито. В обелките от кожа на мястото на някогашните й бузи очите й са отворени и блестят, но вече не виждат.

Руснакът зад кадър се обажда:

— Видя ли какво постигна? Искаш ли да знаеш защо й причинихме това? Заради теб. Той все още не ти вярва. Това е последното ти предупреждение. Следващият ни филм ще има нова звезда… тази звезда ще си ти.

Зад мен се разнася гласът на Либи:

— Какво правиш, Джими?

Обръщам се към нея. Тя стои на прага на фоайето и се подпира на стената. Вир-вода е от дъжда, а косата й е прилепнала на влажни ивици. Не звучи ядосана. Само изтощена, измъчена. Може би дори изпитва облекчение, че съм разкрил тайната.

— Не трябваше да правиш това, Джими — въздъхва тя. — Не трябваше да ги гледаш.

— Кое е момичето? — питам я и соча телевизора, сякаш може да има някакво двусмислие за кое момиче говоря, но видеото е свършило и екранът е черен.

— Не разбираш — казва тя. — Не разбираш какво направи.

— Коя е?

— Моля те, спри!

— Коя е?

— Джими…

— Коя е тя, мамицата му? — изкрещявам аз с пълни гърди.

Тя отваря уста, за да ми отговори, после спира. Поглежда ме преценяващо, после се обръща и си тръгва.

Намирам я горе, в спалнята. Гледа през прозореца.

— Открих рамката на фотографията — съобщавам й аз. — Знам, че работиш за Тад.

Не помръдва и стои все така с гръб към мен. Нито се обръща, нито говори.

— Кое беше онова момиче? — не се предавам аз. Когато не ми отговаря, казвам тихо и нежно, по-нежно, отколкото заслужава: Либи, моля те. Кажи ми. Коя беше тя?

Сега се обръща. Кожата й е бяла, тебеширено бяла и различавам сини венички под очите й. Устните й са силно свити. Изглежда студена. Отговаря ми толкова тихо, че едва различавам думите й:

— Дъщеря ми.

— Дъщеря ти…? — клатя аз глава. — Ти нямаш дъщеря. Никога не си имала… — И замлъквам. Имала си дете преди мен?

Не казва нищо.

— Защо й сториха това? — продължавам да я разпитвам.

— Това е дълга история, Джими. Не мисля, че имаме време за нея.

— Аз разполагам с много време.

— Не, Джими — поглежда ме тя. — Не разполагаш.

— Всичко е било лъжа — досещам се аз най-сетне и откровението ме озарява като изгрев. — Миналото ти… всичко, което си ми разказвала… е било лъжа. Прав ли съм, Либи? — Когато изричам името й, се сещам за онази нощ в ресторанта и жената, която настояваше, че съпругата ми се казва иначе. — Боже… дори името ти е лъжа. Либи?