Мэтью Кляйн - Рестарт

По някакъв начин Гул Гедросян ще научи, ако вдигна телефона, за да говоря с ФБР. Точно както научава за всичко, което съм направил, откакто съм дошъл във Флорида.

Но как е разбрал блондинът, че съм потеглил за Санибел? Не бях казал на никого, че ще отида в къщата на „Уиндмиър“ 56. Беше импровизация… решение на момента, взех го, когато Пит Бланд дойде в офиса, затвори вратата и ми съобщи, че аз съм собственикът на имота.

В съзнанието ми изплуват думите на блондина: Край на ходенето по къщите на вдовици. Край на искането от секретарката ти на секретни файлове.

Знаеше и за това. За отиването ми при вдовицата на Чарлз Адамс. За разговора ми с Аманда — разговор, който впрочем се бе състоял точно тук, в този офис, при затворена врата, зад която бяхме само двамата с нея…

И за Дом Вандербек също. Той ме беше заплашил… стоейки точно тук… до вратата..

Потръпвам. Наблюдават ли ме? Не смея да помръдна. Обхождам стаята с поглед, без да мърдам глава. Търся.

Той чува всичко, ми беше казала госпожа Адамс. Има уши.

Бълнувания на луд.

Нещо по-сериозно?

Ставам от стола си, като се опитвам да го изиграя абсолютно естествено, сякаш искам само да се разтъпча. Поглеждам небрежно към тавана, към детектора за дим, към закачалката зад вратата, към контактите по стените… Стотици възможности за скриване на подслушвателно устройство.

И след това осъзнавам, че не е скрито. Точно тук е. Право пред мен.

Вдигам от бюрото си фотографията с украсената сребърна рамка — фотография на мен, Либи и сатаната. С рамка толкова тежка, специална и голяма.

Вглеждам се в нея — за последен път — разглеждам любопитната снимка, която винаги ми се е струвала сбъркана, манипулирана може би или режисирана. Поставям я на пода, вдигам крак и стоварвам тока на обувката си върху нея. Стъклото се пръсва на парчета.

Коленича до останките. Металната рамка се е пукнала и се вижда, че изобщо не е била плътна. В нея има тайна кухина, от която стърчат черни жици, свързани към нещо, което много прилича на микрофон… и камера… и тънка метална антена.

Сега си спомням онзи сутрин, когато тръгвах за първи път за „Тао“, и Либи настоя да занеса в офиса точно тази наша фотография. Вземи тази, на която сме заедно, беше се обосновала тя и аз й повярвах. Както й вярвам в продължение на толкова години.

Сега обаче всичко намира обяснение: гадното й поведение, мусенето й. Оставането й до мен, въпреки факта, че със сигурност ме мрази.

Тя работи за Тад Билъпс. И винаги е работила за Тад.

А може би и спи с него. Това пък би обяснило ред други неща. Моята жена и най-добрият ми приятел се чукат и заговорничат срещу мен.

И тогава ми хрумва нещо. Мисълта идва неканена и ме изненадва със силата и кристалната си яснота.

Тя е: Заслужаваш си го, Джими.

Всичко, което имаш, си го заслужил.

Всичките ми разговори с Тад Билъпс от идването ми във Флорида насам са след негови повиквания.

Е, сега е мой ред да го изненадам. Даже не съм сигурен какво точно ще му кажа — „Харесва ли ти да чукаш жена ми?“ например, а може би нещо съвсем различно. Не се тревожа. Ще знам какво да кажа на моя приятел в мига, в който чуя гласа му.

Откривам край компютъра си служебния му телефонен номер и го набирам. Отговаря ми телефонистка с онзи глас, дето казва „чувала съм всичко", любимия на инвеститорите глас на пазител на портите: секси — да; приятелски в известна степен, не прекалено; винаги с намек на предпазливост „Благодарим ви за обаждането, но кой, по дяволите, сте вие?".

— Здравейте, благодаря ви за обаждането в „Бедрок Венчърс". Аз съм Алиша. С кого да ви свържа?

— Тад Билъпс, ако обичате.

Продължително мълчание. После:

— Кой се обажда?

— Джими Тейн.

Нова пауза. Което ме навежда на мисълта, че трябва да предложа още малко подробности. Например кой съм…

— Алиша, аз съм Джим Тейн от „Тао Софтуер". Сигурно ви е известно, че съм директор на една от компаниите във вашия портфейл. — Гласът ми има за цел да внуши конкретност, сериозност и повече от намек за нетърпение. Дайте ми, Тад, моля!

Нова пауза, сякаш току-що съм обявил, че се обаждам от Марс от името на генерал Миксилплк, за да обсъдя с някого калибровката на оръжието ми, използващо космически лъчи.

Накрая, след цяла вечност, прелестният глас отговаря:

— Изчакайте така, ако обичате.

Гласът е сменен от музика — „Пени Лейн“ на „Бийтълс“ в аранжимент за пан флейта. След минута музиката спира рязко и в слушалката се разнася мъжки глас: