Мэтью Кляйн - Рестарт

Веднага усещам миризмата.

Започва като намек. Лепкава, сладникава и гадна. Миризмата на разложение, на стари неща под дюшемето, на тъмни сенки в дъното на канавка в горещ летен ден.

Минавам по коридора, като по пътя си надничам в стаите, очаквайки да видя проснато на мокета тяло. Но няма тяло. Има само миризма. Стаите са точно толкова празни, колкото при първото ми идване: протритият сгъваем матрак на пода на спалнята, паянтовото бюро, празната лавица за книги.

Няма тяло.

Знам, че ако направя каквото ми казва — да оставя колата запалена, вратата отворена, и вляза в къщата, ще умра. Също както е умрял Чарлз Адамс. И подобно на Дом Вандербек.

— Не искам да те застрелвам… — казва ми той. Продължението на мисълта му остава неизречено, но пределно ясно: Но ще го направя. Пистолетът му ме боде като костелив пръст и ме тика напред към фасадата на къщата. При вратата следва нова заповед:

— Отвори я..

Хвърлям през рамо поглед към улицата зад нас. На тротоара няма никого. Не минават никакви коли. Няма на кого да извикам за помощ. Досещайки се какво си мисля, той ми казва:

— Няма помощ за теб, господин Тейн. Сега вътре.

В къщата мирише по-отвратително и от преди.

Може би руснакът не е очаквал това. Затваря вратата и изпъшква: „Ъх…“.

Ако миризмата го затруднява по някакъв начин, това е съвсем за кратко, защото той веднага ме мушва с пистолета си в гърба и ме принуждава да тръгна към трупа. В края на коридора виждаме Вандербек. Руснакът се навежда над тялото и го разглежда едва ли не с научен интерес. Ритва го в гръдния кош… веднъж, втори път. Трупът не помръдва и това го удовлетворява.

Поглежда нагоре към зейналия отвор за тавана.

— Не трябваше да го отваряш — осъдително ме поглежда той. — Затворено е с причина.

— Съжалявам.

Изважда мобилен телефон, набира номер и го вдига до ухото си с огромна ръка. Казва нещо на руски и затваря телефона с щракване.

Обръща се към мен:

— Ще трябва да се отървем от тялото. А ти повече не бива да идваш тук. Разбра ли?

Думите не звучат като нещо, което казваш на човек, когото възнамеряваш да убиеш след секунди.

— Да — с готовност потвърждавам аз.

— Господин Вандербек беше любопитен. Виждаш ли какво се случва на любопитните? На онези, които задават прекалено много въпроси?

Кимвам.

Преди да разшири мисълта си, той е прекъснат от шума на кола, спираща пред къщата. След малко се отваря предната врата и във фоайето се разнасят говорещи на руски гласове. Хората си разменят шеги и се смеят. В далечния край на коридора се показват двама мъже — едри мъжаги с вид на глупаци — носещи навит на руло килим. Когато виждат двама ни е блондина, те спират задевките насред дума. Кимват с уважение на човека с пистолета в ръка. Той им разрешава с махване да се приближат.

Мъжете полагат рулото до Вандербек и го развиват. Хващат трупа на моя вице по търговските въпроси за двата му края, слагат го в разстлания килим и го навиват в него. Блондинът казва нещо на руски, двамата чистачи кимват, навеждат се, вземат килима е трупа в него и го вдигат едновременно. После напускат къщата без звук.

Когато се скриват от погледа ни, русият се обръща към мен. Запъхва пистолета в колана си и разтваря ръце широко в жест, който възприемам като предложение за мир и искане на прошка.

— Работодателят ми ме изпрати да ти предам едно съобщение — обяснява ми той.

— Кой е той?

— Нали знаеш за кого работя.

— Да — потвърждавам аз. — За Гул Гед…

Удря ме в корема. Падам, като се държа с две ръце и докато се свличам на пода, изпъшкам нещо от рода на „Оооффф…“, което звучи глупаво и на мен самия. Коленете ми се забиват в пода. Под мокета няма уплътнение, а направо гол цимент и двата ми крака са пронизани от остра болка. Сгърчвам се и започвам да кашлям, подпрян на един юмрук, за да си възвърна дишането. Блондинът изтегля нож от калъф на колана си — откъде, по дяволите, пък дойде това? — с дълго, широко и назъбено острие, посяга надолу, сграбчва ме грубо за косата и дърпа главата ми нагоре и назад, за да оголи гърлото ми. После опира острието под брадичката ми:

— Никога не произнасяй името му — прошепва той. — Никога!

— Извинявам се.

Пуска ме и аз се свличам. Изправя се. За момент изпитвам облекчение. Уви, то не трае дълго, защото той ме сритва в ребрата.

— Неблагодарник — просъсква и подчертава казаното, като ме сритва пак. — Неблагодарник! — Нов ритник. Свивам се на топка като зародиш, покривам главата си с ръце и чакам следващия ритник.