Мэтью Кляйн - Рестарт

Когато такъв не последва, събирам смелост да надникна между пръстите си. Виждам го коленичил до мен и някак загрижен, сякаш случайно се е отбил тук и ме е видял в това тежко положение.

— Боли ли те? — загрижено пита той. — Можеш ли да седнеш?

Правя го. Ребрата ме болят. Блондинът навира лицето си на сантиметри от моето, толкова близо, че съм в състояние да разгледам подробно белега върху челюстта му.

— Разбираш ли, че ти е направил подарък, господин Тейн?

— Парите…?

Повече от парите. Домът ти, работата ти, жена ти. Всичко, което един мъж може да пожелае.

— Либи? — изненадвам се аз.

— Той ти я даде. Наслаждаваше ли й се?

— Всъщност… — започвам аз, но размислям и се отказвам да продължа.

— Всичко, което имаш, някога е било негово притежание. И всичко може да ти бъде отнето. Разбираш ли това?

Кимвам.

— Кажи го.

— Да, разбрах.

— Трябва да приемеш даровете му — подчертава той — и да си благодарен.

— Добре.

— Кажи го.

— Приемам неговите подаръци. Благодарен съм за тях.

— Властта му е огромна. По-голяма, отколкото можеш да си представиш.

— Да — съгласявам се аз.

— Кажи го.

— Властта му е огромна. По-голяма е, отколкото мога да си представя.

— Точно така — кимва той. Изправя се. Гледа ме. Виж се на какво приличаш… Дебел… Отблъскващ… Безволев. И въпреки това той иска да те защити.

— Да ме защити?

Той прибира ножа си в калъфа.

— Вандербек няма да те безпокои повече — съобщава. — По очевидни причини.

— Да.

— Що се отнася до теб самия — продължава руснакът, — край на разследванията. Край на въпросите. Край на мисленето. Разбираш ли думите, които произнесох? Спри да мислиш, господин Тейн! — Чуква ме по челото с дебелия си показалец, за да ми демонстрира мястото, където не бива да се провежда мисловен процес. — Мисленето е за мъртвите.

— Не съм голям любител на мисленето — признавам аз.

— Хубаво — одобрява той. — Край на ходенето по къщите на вдовици. Край на искането от секретарката ти на секретни файлове. Разбираш ли какво ти казвам?

И за да ми помогне да разбера какво ми казва, той ме сритва за последно в ребрата — силен ритник, и аз чувам изпукване в мястото, където носът на обувката му прави контакт с костта там.

Падам назад и изкрещявам:

— Мамка му!

— Заболя ли те? — интересува се той.

— Да.

— Добре. Сега се върни на работа. А ако ме видиш пак, това ще означава, че съм дошъл, за да те убия.

Връщам се, както ми е наредено, на работа.

— Боли ме като дишам, но поне няма кръв и Аманда само бегло ме поглежда, когато минавам покрай нея на рецепцията, за да се скрия в офиса си.

Смътно се досещам, че копирам поведението на Чарлз Адамс от последните му дни — срещи със страховито изглеждащи типове, прокрадване в офиса, затваряне на вратата и криене вътре.

Затварям вратата и буквално рухвам на стола си.

„Той иска да те защити“, ми каза блондинът. Ребрата ми не се чувстват много защитени, поне не в този момент и аз издърпвам ризата от панталона си, за да разгледам моравочерните петна по гръдния си кош. Докосвам едно от тях. Боли… Не, това не е добре защитено ребро.

От друга страна, не ме уби. Може би това е представата на Гул Гедросян за защита. Да не те убият.

Отварям чекмеджето на бюрото си и вземам от него визитната картичка на агент Мичъл. Разглеждам я внимателно, сякаш телефонният номер и адресът са написани на руническо писмо и се нуждаят от разшифроване, за да ми дадат отговори на отдавна зададени и така и неполучили отговор въпроси. Гледам замислено телефона на бюрото си. Цели три секунди обмислям идеята да взема слушалката, да се обадя на агент Мичъл и да му разкажа за Дом Вандербек и трупа в онази къща, както и че работя за руски мафиот, да си призная, че ми е платено с милиони долари да гледам настрана, докато Гул Гедросян краде от компанията, която управлявам.

Разбира се, не го правя. Не му казвам всички тези неща, защото не вдигам слушалката.

Пъхвам визитката на агент Мичъл в портфейла си. Замислям се за историята на онзи калифорнийски областен прокурор и какво се е случило с него и децата му. Знам, че ако вдигна телефона, същото ще се случи и с мен. Русият ми го каза в прав текст: Ако ме видиш пак, това ще означава, че съм дошъл, за да те убия.

А ако вдигна слушалката, няма съмнение, че пак ще видя блондина. Може би довечера у нас; ще го видя надвесен над леглото ми, когато отворя очи за последен път. Или в „Тао“ днес следобед в рецепцията, седнал на стола като пътуващ продавач на копирни машини, докато ме чака да си тръгна от работа. Или в колата ми, когато утре сутринта изляза от алеята пред дома си, за да тръгна за работа.