Мэтью Кляйн - Рестарт

Смаян съм. Може да е клише, но съм поразен и онемял. Неспособен съм да обеля и една дума. Въздухът е излетял от гърдите ми. Тялото ми е вкаменено. Неподвижно.

Гласът й омеква:

— Джими — тихо ми казва тя, — ти си добър човек.

— Дали? — прошепвам в отговор аз.

— Достатъчно добър — уверява ме тя и го прави много мило. — Ти заслужаваш по-добра съдба. Дадена ти е възможност да го постигнеш. Един Бог знае как си получил този късмет, но го получи. Приеми го. Поне веднъж приеми онова, което ти се дава.

— Но това е измамна схема, Либи. И аз съм подставеното лице.

Сяда до мен. Взема ръката ми. Кожата й е студена като на влечуго.

— Разбира се, че си подставено лице — казва ми тя. — Естествено… И когато настъпи денят, ти ще си изкупителната жертва. И ще го приемеш. Но този ден може да дойде в далечното бъдеще. Може и да не настъпи. А дотогава… — И тя замлъква.

— Дотогава… какво?

— Дотогава можем да сме заедно. Можем да сме щастливи. Мога да се опитам да ти бъда съпруга. Направен ти е подарък. Не го ли разбираш?

— Подарък?

— Втори шанс. Първия път ти разруши всичко. Това е твоят рестарт. Вторият ти шанс. Нов живот. Нов дом. Пари. Жена, която те обича.

— Обичаш ли ме?

Поглежда ме дълго, сякаш се опитва да реши. Когато проговаря, отвръща на различен въпрос.

— Ето какво искам — казва тя. — Обещай ми нещо.

— Какво?

— Обещай ми да не разрушаваш и това. Обещай ми да не отиваш в полицията.

— Но, Либи…

— Обещай ми — настоява тя.

— Либи…

— Обещай ми изкрещява тя с такава сила, че викът й отеква в стените, тавана, часовника и ме кара да подскоча. След къса пауза, вече много по-тихо, но все така настойчиво тя повтаря: — Обещай ми… обещай ми…

— Либи…

— Обещай ми. — Сега вече шепне. — Обещай ми… Докосва лицето ми. Целува ме по устните.

— Либи… — безпомощно казвам аз.

— Обещай ми… обещай ми…!

— Обещавам ти изричам най-сетне. Нямам избор. След всичко, което съм й причинил, след всички тези години… как бих могъл да кажа нещо друго? Как някой би могъл да каже нещо друго?

Издържам само четиринайсет часа, преди да я предам, което е нов рекорд, дори за мен — Джими Тейн.

Обикновено ми отнема седмици или поне дни от момента, когато обещая нещо на жена ми, до момента, когато не устоя на думата си. Обикновено нарушаването на обещанието включва събуждане в непознато легло в обятията на нова жена, но съм се събуждал и в три сутринта в дома на „приятел“… приятел, добре запасен с опаковки за сандвичи, издути с жълти кристали.

Тази сутрин предателството ми е различно.

Тази сутрин, когато отварям очи след все същия кошмар — ваната, телцето, лунната светлина — Либи вече е долу и пържи яйца. От кафеварката капят кафяви капки в стъклена кана. Тя сякаш ми показва как може да изглежда животът, ако вървя по правия път: домашно блаженство — яйца и кафе всяка сутрин, банален разговор в брачното ложе и всеки от нас вглъбен в любимия си раздел на „Ню Йорк Таймс“.

Не говорим за вчера, нито за плана ми да отида в полицията. Не споменаваме идеята да върнем парите или да предадем Тад Билъпс, нито да заведем агент Мичъл при Гул Гедросян. Изглежда обещанието ми да не правя нищо от гореизброеното е достатъчно за нея и е безсмислено повече да обсъждаме тези неща. Вчерашният инцидент е от онези събития, които можем да заключим и забравим като нощта, когато Коул умря, или деня, когато тя намери проститутка в леглото ни, деня, когато ме напусна, и деня, в който се върна.

Изяждам яйцата, които ми предлага, и изпивам кафето, а когато съм готов да тръгна за работа, я целувам целомъдрено по бузата.

— Приятен ден — изпраща ме тя. — Ще си бъда у дома, като се върнеш. — Обещание? Или заплаха? А може би пробва идеята — да провери как ще се приеме — че ще си бъде тук, когато се прибера.

Тръгвам, излизам на верандата в двайсет и седем градусовата жега — невъзможна температура. Но времето наистина изглежда застрашително, сякаш наближава сериозна промяна.

Качвам се във форда.

Пътувам на запад по свързващия мост за Санибел и къщата, която притежавам.

Този път няма криене из храстите. Няма прокрадване към задния двор и промъкване през тесни прозорци. Паркирам отпред и отивам по пътеката право към входната врата, очаквам да я намеря заключена, може би дори се надявам да е така, но тя се отваря лесно навътре и ме подканва да вляза.

Затварям я зад себе си. Въздухът вътре е топъл и застоял. Осветлението е изгасено. През чупливите жълти щори проникват слънчеви лъчи и оскъдно огряват празната дневна. Право пред мен е кухнята, в която не проникват слънчеви лъчи.