Мэтью Кляйн - Рестарт

— Джими, не! — изкрещява тя след мен.

Но аз изтрополявам по верандата и излизам под дъжда.

Подминавам мерцедеса й, който е паркирала зад моя форд и в бързината дори не го е изравнила с алеята. Оставила е гюрука отметнат и сега вътре се пълни с вода. Но аз не спирам. Струите ме шибат през лицето и по клепачите с такава сила, че не мога да ги отворя, за да видя накъде вървя. Затова тръгвам направо през стената от дъжд и пресичам улицата. В далечината проблясвал фаровете на приближаваща кола. Не им обръщам внимание. Прегазвам двора на съседа, като оставям в калта дупки до глезените.

Изкачвам стълбите и заставам на верандата му. Тук поне съм заслонен от дъжда. Удрям няколко пъти по вратата с тежестта. Звукът е силен и застрашителен — хлопане от Гестапо посред нощ. Металът оставя дълбоки бразди в дървото.

— Отвори! — викам аз. — Пусни ме вътре!

Вратата се отваря. Велосирапторът застава на прага, изпълвайки рамката, и ме гледа с любопитство. По потник е и прилича на бияч на жени. Отблизо ми се струва жилест и в добра кондиция много по-як, отколкото си спомням, с релефния гръден кош на професионален атлет.

— Да…? — осведомява се той — Мога ли да ви помогна? — Акцентът му е руски.

— Аз съм съседът ти, Джим Тейн — съобщавам му аз, но в поведението ми няма нищо добросъседско. — А бе я ме пусни да вляза! — И го блъскам в гърдите с юмрук, изненадвайки и двама ни. Той залита назад и освобождава вратата, което ми позволява да мина през нея.

Домът му е огледален образ на моя, само дето дневната му е отляво на фоайето вместо отдясно, както е при мен. В дъното на дневната се вижда стълбата за спалните.

Гледам покрай велосираптора. Той изглежда неуверен, може би дори изплашен. Но мен ме интересува дневната, защото не мога да повярвам на онова, което виждам в нея.

В моята версия на къщата онази на отсрещната страна на улицата, в която живея — дневната е задръстена с диван, център за забавление, телевизор, голям холен часовник в ъгъла и масичка за кафе, където понякога съм оставял кутията „Спрайт“ и кръстословицата.

В тази огледална къща, собственост на съседа ми, който изглежда жесток и кръвожаден, дневната е пълна с аудио- и видеооборудване.

Нищо повече.

Оборудването — електроника и машини — е в редици и е достатъчно да препълни малко студио за записи. Защото пред погледа ми е точно това — записващо студио. Конзоли по периферията на дневната. Дванайсет големи телевизора върху стените, а екраните им показват различни HD изображения.

— Какво, по дяволите… — започвам аз, но не стигам по-далече от това, тъй като млъквам, вцепенен от изображенията.

Това са мои изображения. И на Либи. И на дома ни.

На един от екраните е застинал стопкадър — сигурно, за да му се наслаждават — показващ Либи на колене да ми прави свирка. Помня добре нощта, когато това стана беше преди месеци — необичайността на онези събития, начинът, по който сексът от еротичен стана механичен и груб. На другите монитори виждам по-скорошни изображения: мое увеличено изображение, заснето от камерата в часовника само секунди преди да го разбия. На следващ екран се върти видео в реално време на спалнята ни отпреди час. Моят зеленикав силует рови из бельото на Либи, а след това отива до дрешника, за да продължи търсенето там.

Обръщам се към велосираптора, който ме гледа малко странно, сякаш му е леко забавно или искрено се интересува каква ще бъде реакцията ми на всичко това.

— Кой си ти? — питам го аз. — Ти ли си Гул Гедросян?

Засмива се.

— Господин Тейн, моля ви. Имате напълно погрешна представа. Мога да ви обясня всичко.

— Добре — окуражавам го аз. — Обясни ми всичко. Започни с обяснението на това — и правя жест с ръка, обхващащ екраните. Прихващам по-здраво тежестта в ръката си и правя крачка към него. Но той не трепва. Гледа ме много внимателно, без да помръдва и без да се страхува.

Чувам навън нещо през отворената врата. Удар, после женски писък. Гласът е на Либи:

— Джими… помощ! — крещи тя.

Изскачам във фоайето и през входната врата.

Руснакът ме следва и се опитва да ме усмири:

— Господин Тейн, моля ви. Изслушайте ме… Това е много забавно недоразумение… Искам да ви обясня всичко, за да не добиете грешна представа.

Скачам от верандата и отново съм под дъжда. Отсреща, в моята алея, се виждат насочени към улицата светлини на кола, които прорязват мрака. Виждам две тъмни фигури да блъскат някого в колата. Приглушен писък ми казва, че това е Либи. Стрелвам се през двора на съседа в посока на моя дом. В края на двора кракът ми се плъзва в калта, правя шпагат и се просвам по задник. Болката преминава по ксилофона на ребрата ми. Отпускам се в калта и лежа там, опитвайки да се съвзема. До мен тече поточе и мие ръцете и краката ми. Изправям се с мъка в момента, когато колелата на колата в моята алея изсвистяват, изхвърлят изпод себе си чакъл и после колата тръгва по алеята. Тичам към нея — това е напълно анонимна черна лимузина — но се разминаваме на една ръка разстояние и тя запрашва надолу по улицата.