Мэтью Кляйн - Рестарт

Никой не ме следва, но аз не спирам и продължавам да правя зигзаг по улиците на предградието, докато най-сетне излизам на магистралата. Отказвам да забавя. Отказвам да спра. Продължавам, убеден, че движението всяко движение — е по-безопасно от оставането на едно място.

Нещо не е наред.

Трябват ми десетина минути, за да угасне адреналиновата буря в мен. После още пет, за да осъзная какво точно ме безпокои.

Никой не ме преследва. Никой дори не се опитва да го направи.

Онези типове просто ме проследиха с поглед да изхвърчам от алеята и аз видях в огледалото за обратно виждане двама едри руснаци да стоят неподвижно един до друг под дъжда и да гледат габаритите ми като семейна двойка, проследяваща първото отиване на най-малкия си син с кола до училище.

Сега от разделящата ни дистанция в пространството и времето, разбирам защо този образ на неподвижно наблюдаващите ме руснаци толкова ме безпокои.

Тези хора бяха сложили подслушващи устройства не само в дома ми, но и в офиса ми, бяха прехванали телефона ми и бяха вкарали камери в спалнята ми. Защо тогава ме оставиха да им се измъкна, без поне да опитат да ме преследват?

Не… Не ме преследват, защото няма нужда. Защото не ги е страх, че ще ми изгубят следите. Със сигурност знаят къде се намирам. И най-вероятно ме наблюдават дори в този момент. Аз съм мигаща зелена точка на някаква компютърна карта, мигаща стрелка на нечий джипиес.

Следят ме къде отивам, а когато спра, ще дойдат и ще ме приберат.

Изваждам мобилния си телефон от джоба на панталона. Шофирайки с лявата ръка, опипвам с дясната да го включа. Но дисплеят остава тъмен, скокът ми в басейна го е повредил. Но дали това означава, че са мъртви и нещата, които са сложили в него?

Хвърлям го през рамо и проследявам с поглед как се удря в платното, преобръща се няколко пъти и се разпада на парчета.

Сега остава да се погрижа и за колата.

Не мога просто да я паркирам. Те веднага ще видят, че малкият мигащ Джими Тейн е спрял да се движи. И ще дойдат без забавяне.

Трябва да се отърва от колата, но така, че тя да продължи да се движи и да заблуди руските ми приятели. В главата ми нахлуват образи, абсурдни картини, родени от милион нелепи филми: тухла върху педала на газта, а аз скачам от движещата се кола, докато мерцедесът продължава без шофьор из улиците на административния център на Форт Майърс.

Намирам ee на Кливланд авеню и се движа на север. Идеята ме спохожда, когато виждам знака на автогарата на „Грейхаунд“. Следвам пътеуказателите, които ме водят към нея.

Дъждът вече отслабва и от порой преминава в ръмеж. По-закоравелите пияници отново се изпълзели на улицата. Двама ме наблюдават изпод навеса пред магазин за спиртни напитки. Само преди няколко седмици щях да изгледам тези нещастни създания под дъжда със съжаление. Но сега те ме гледат заинтригувани от това, че гюрукът на колата ми е свален в пороен дъжд и от косата ми тече вода. Не е много ясно кой кого съжалява.

Автогарата на „Грейхаунд“ е като всички останали автогари, които съм виждал. Намира се в погрешната част на града там, където никой не иска да отиде и откъдето никой няма пари да си тръгне. Сградата е голяма с начупен покрив, който излиза като козирка над складово помещение. Трима латиноси седят под козирката, за да не се намокрят. Правя маневра и спирам мерцедеса до тях в заграденото място за слизане на пристигащите.

— Ей, чико… — виквам.

Тримата ме поглеждат. Онзи от тях, който изглежда като водач — глава, бръсната като на мистър Клийн, татуировки по ръцете като мастилена паяжина, мрежеста риза върху релефната мускулатура — накланя глава и прави с нея няколко движения за разкършване. Замръзва като насекомо, докато преценява хищник ли съм или жертва. Съчувствам му, защото задачата не е лесна белокож, в лоша физическа форма, в скъпа риза, кара кола, струваща повече от всичкия крек, който той е изпушил през живота си, но от друга страна, гюрукът ми е свален по време на буря, дрехите ми са подгизнали и се намирам в центъра на административната част след някакво премеждие, което явно не е започнало добре и е на път да свърши още по-зле.

— Да, ти, ти окуражавам го аз, — ела насам.

Може би не е свикнал да му говорят по този начин.

Разменя поглед, казващ „Може ли да се вярва на този луд“, с двамата си приятели, но решава все пак да се надигне. Става и без да бърза, се приближава до колата, извърнал тяло малко странично, сякаш за да представлява по-малка цел, в случай че извадя изневиделица пистолет и му докажа, че съм толкова луд, колкото изглеждам.