Мэтью Кляйн - Рестарт

Спирам. Сега, когато искам да го обясня, разбирам, че нямам представа за какво приказвам. Какво точно се опитват да направят руснаците? Не мога да сглобя правдоподобна схема — финансова, правна, логистична — която да звучи логично и да обяснява какво правят в „Тао“ руснаците. Перат пари? Продават дрога? Не е вярно нито едното, нито другото. Но защо тогава е въвлечен Гул Гедросян?

Мълчанието ми се проточва и аз завършвам неубедително:

— Добре, няма значение, важното е, че Либи работи за тях. Работи за престъпници.

— Ясно — казва Аманда. Но няма какво да й е ясно. Долавям в гласа й безпокойство. Погледът й отскача до вратата, сякаш премерва разстоянието, ако й се наложи да се спасява с бягство. Със закъснение осъзнавам, че сигурно се тревожи да не съм направил нещо на Либи. Може би се пита дали не съм я убил.

— Аманда — казвам аз и пускам ръката й, — има един мъж… престъпник. Той е руснак. Убил е Чарлз Адамс, убил е и Дом Вандербек. Опитва се да ме накисне. Иска да направи така, че да изглежда сякаш аз съм сторил тези неща. Не съм сигурен защо. Казва се Гул Гедросян. Не знам защо прави…

Но спирам. Аманда е пребледняла. Смъква се напряко на дивана.

— Познаваш го… разбирам аз.

— Да.

— Но откъде?

— Той беше.

— Беше? — но се досещам в мига, в който съм изрекъл думата. Той е взел Аманда, когато е била малка. Той я е затворил и довел в тази страна. Той е човекът, извършил непроизносими неща с нея.

— Той беше — повтаря тя. Поглежда ръката ми. Взема я в своята, поглежда и нея. — Виж…!

И слага ръката си върху моята.

Има само девет пръста. Кутрето й липсва. На негово място има гротескно изглеждащо червено обезобразено чуканче… също като моето.

Прави ми чай. Вземам керамичната чаша и я обхващам с длани.

Забелязвам, че ръцете ми още треперят.

Сяда до мен на дивана. Преоблякла се е. Вместо дрехите, с които идва на работа, носи мека ленена риза и чифт протрити дънки. Тежкият кок е отпуснат и дългите й медноруси кичури са паднали свободно върху раменете й. Няма го грима, лицето й е чисто. Изглежда по-възрастна. Но и по-хубава.

— Ще ти разкажа какво зная — започва тя. Според някои хора той е бивш офицер от КГБ. Според други е бил полковник в армията, командир на някакъв отряд, който е разпитвал затворниците в Чечения. Но съм чувала и други истории.

— Какви истории?

— Че бил религиозен. Смятал се за бог. Или че е ненормален като вашия Чарлз Менсън.

— А как изглежда?

— Не съм го виждала. Не познавам човек, който го е виждал. Мъжете, които ме отведоха, също не са го виждали. Те работеха за някого, който работеше за друг, а той работеше за трети. — Тя вдига чуканчето на кутрето си: — По този начин маркира собствеността си. Всеки, който работи за него, който му дължи пари или е приел услуга от него — той му взема пръста. Сигурно ги съхранява някъде. Това е като дамгосването на говедата.

Тя докосва обезобразения ми пръст. Дърпам го.

— Не… възразявам аз. — Това ми го направи букмейкър. Дължах пари на един. Казваше се Ектор. Стана преди много години.

Заглеждам се в пръста. Като се замисля… не съм толкова сигурен какво точно се е случило. Либи ми беше разказала някаква история как съм се прибрал у дома с окървавена ръка, превързана с кърпа за подсушаване на съдове. Изглежда не съм бил съвсем наред, защото съм настоявал да ме закара в „Джак в кутия“, за да ям хамбургер. Но аз не помня такова нещо. Дали наистина се е случило така?

— Не си спомняш — разчита правилно замълчаването ми Аманда.

— Не.

Тя се примъква до мен.

— Трепериш, Джим. Ела тук. — И ме повежда към банята. Там е пълно с разни женски флакони и бутилчици — шампоани, течности за изплакване на устата, тоалетни млека. — Ще ти кажа какво да направиш. Трябва ти горещ душ — убеждава ме тя. — Миришеш много лошо. От това ще се почувстваш по-добре. — Навежда се в душкабината, завърта крановете, регулира температурата и през цялото време продължава да ме държи за ръката, сякаш се страхува да не й избягам. — Така е добре — казва тя, когато преценява, че температурата е добра. Отваря плъзгащата се врата от матово стъкло: — Влизай. Ще отида да ти потърся сухи дрехи.

Излиза от банята и затваря тихо вратата зад себе си.

Събличам се и влизам в душкабината. Оставям горещата струя да ме шиба през гърба, шията, главата. Затварям очи. Мисля си какво да направя по-нататък. Ще се обадя в полицията. Ще говоря с агент Мичъл. Ще открия Либи. Ще приема последиците, каквито и да са те, но ще се боря срещу всякакви обвинения в някакво престъпление. Аз съм невинен и ако имам някаква вина, това е, че съм глупак.