Мэтью Кляйн - Рестарт

Трясвам слушалката обратно на вилката и отстъпвам крачка, сякаш руснаците могат да се докопат до мен през нея. Оказва се, че няма защо да прибягват до магия, защото могат да го направят по старомодния начин. Който се състои в това, че дръжката на вратата се завърта и вратата на спалнята се отваря.

Изтичвам до вратата на верандата и я дърпам, за да се плъзне в отворено положение. Вратата е тежка и заяжда в релсата, но успявам някак да я отворя достатъчно, за да се измъкна през нея. Отвън, под дъжда, я дърпам обратно, за да я затворя. Взирам се в спалнята през мокрото от дъжда стъкло. Двама мъже минават, без да бързат, покрай леглото и се оглеждат.

Верандата, на която стоя, е малка — място, достатъчно за два шезлонга и стъклена масичка. Шест метра под нея е застланият с плочи двор и басейнът. Няма спасение.

— Тук… — казва един от руснаците и го виждам от другата страна на стъклото да ме сочи спокойно с пръст, сякаш споделя с колега къде е забутал плик с документи върху бюрото си.

Руснаците се насочват към мен. И двамата са грамадни мъже, мускулести, с тела буквално стиснати в мокри дънки и тениски. По-големият избутва вратата 5–6 сантиметра, вкарва пръстите си в процепа и обхваща с тях ръба.

— Господин Тейн… — започва той.

Сграбчвам на свой ред вратата и с всички сили я блъскам да се дозатвори. Тежката рамка се забива в пръстите му, разнася се гадно изхрущяване и той изкрещява.

Качвам се на перилата, макар обувките ми да се плъзгат по мокрия цимент, и се изправям, балансирайки върху ръба. На шест метра под мен са плочите на двора. Пороят ми пречи да виждам добре и едва се ориентирам. Което е добре, като се има предвид какво смятам да правя.

Скачам.

Продължителен грациозен скок с изпънати ръце и крака, които за момент се оказват над главата ми. Предполагам, красив скок.

Забивам се в хлорираната вода, която изгаря носа ми, пръстите ми докосват дъното, после тежестта на тялото ми се прехвърля върху китките с такава сила, че за миг се изплашвам дали не съм си счупил ръцете. Изскачам на повърхността, изправям се и установявам, че не само съм жив, но и нищо ми няма.

Оттласквам се от дъното — мокрите ми дрехи тежат като ризница — прехвърлям се през ръба и стъпвам в двора.

— Долу е — извиква глас над мен. Поглеждам нагоре и виждам надвесен през перилата руснак. Той е як, жилав, трениран и роден хищник. Но не е скачач. И не е самоубиец. Навежда се още повече и се взира в мен.

— Алексей! — извиква руснакът, предполагам на велосираптора, който е някъде на долния етаж. — Той е отзад, при басейна!

Минавам през портичката, озовавам се странично на къщата и продължавам към мерцедеса на Либи.

— Виждам го! — крещи за мен глас. Чувам тежки крачки по чакъла и задъхано дишане или по-скоро сумтене.

Тичам. Мокрите дрехи и джвакащите обувки ме забавят и имам чувството, че се движа през меласа. Все едно съм в кошмарен сън — уж тичам с всички сили, а едва се движа. Крачките зад мен се приближават… и приближават.

Очаквам всеки миг ръка да се стовари на рамото ми, да ме сграбчи за мократа риза и да ме събори на земята. Добирам се някак до мерцедеса, отварям вратата, като едва не откъсвам дръжката й, вкарвам ключа на запалването и го завъртам.

Никога до този момент не съм изпитвал по-силна любов към германците. Всички тези глупости между 1941 и 1945 година… готов съм да махна с ръка на това сега. Няма идеална нация, а, боже, какви коли правят тези хора! Двигателят измърква, въпреки че седалките, арматурното табло и постелките са подгизнали, а подът е под два сантиметра вода като в екзотичен аквариум във фоайето на хотел в Лае Вегас.

Секунда по-късно двигателят с рев се събужда за живот, аз настъпвам педала на газта, гумите се завъртат и колата буквално се изстрелва на заден ход по алеята миг преди руснакът да сложи ръка върху вратата. Свалям поглед върху едрата лапа на велосираптора, която спира на сантиметри от рамото ми. Това е миг на замръзнала интимност — мигът преди той да вдигне ръка и аз да се отдалеча на скорост. Но през този момент, докато гледам ръката му, забелязвам нещо много странно — последната фаланга на кутрето му липсва. Там има червено чуканче… като моето.

Руснакът вдига ръка и извиква:

— Чакайте, чакайте, господин Тейн! Моля ви, върнете се! — което прозвучава просто нелепо, сякаш мога да спра, да обърна колата и да го попитам: „О, искахте да си поприказваме за нещо ли?“.

Втори руснак изтичва при първия и спира до него. Двамата застават един до друг и гледат след мен. Колата ми излита с подскачане на улицата и ламарините остъргват асфалта. Завъртам рязко волана, включвам на предна и стъпвам върху педала. Гумите лудешки се завъртат с изсвистяване, отпускам малко газта, гумата зацепва и колата поема на скорост по пътя.