Мэтью Кляйн - Рестарт

В огледалото за обратно виждане наблюдавам агент Мичъл да приближава към минивана. Отваря вратата от другата ми страна и се навежда вътре. Това е последното, което виждам от него и Райън Пиърс, защото след това завивам наляво и ускорявам по празната улица, а когато пак поглеждам назад, тях вече ги няма.

Когато се връщам в апартамента на Аманда, веднага разбирам, че нещо не е наред. Чукам на входната й врата, но никой не ми отговаря. Опитвам дръжката и вратата се отваря съвсем лесно.

Апартаментът е празен. Няма следи от борба, но дори при това положение нещата не изглеждат розови. Климатикът е изключен. Осветлението обаче е включено. Възглавниците по дивана са сложени накриво. Чантичката й лежи насред пода, сякаш е била изпусната там.

Аманда я няма.

Отивам до прозореца и поглеждам през щорите „Левелор“. Дебне ли ме някой отвън? В паркинга има над двайсетина коли и асфалтирано баскетболно игрище, на което двама чернокожи си вкарват кошове. Никакви руснаци, поне доколкото мога да забележа.

Мобилният телефон в джоба ми иззвънява. Идентификаторът на повикващия е „Анонимен“.

Отговарям:

— Ало…?

— Господин Тейн? — Гласът е мъжки, тих, прецизен, непознат глас.

— Кой се обажда?

— Знаете за кого работя.

— Да, работите за…

— Моля ви, господин Тейн. Не произнасяйте името му. — Пауза. — Наблюдавам ви в този момент.

Отдръпвам се от прозореца и опирам гръб в стената.

Не през прозореца, господин Тейн.

Оглеждам апартамента на Аманда. Има десетки места, където може да се скрие камера: акварела в рамка над дивана, книгите по лавиците, металния часовник на масичката й за кафе, детектора за дим в тавана.

— Да — потвърждава гласът, — възможностите са много.

— Какво искате?

— Съжалявам за жена ви. И най-вече съжалявам, че трябваше да видите това.

— А защо го направихте?

— Нещата излязоха малко извън… — Гласът замлъква в търсене на точните думи. — … Извън контрол, разбира се. Извинявам се. Но те могат да бъдат поправени. Можем да оправим всичко, господин Тейн.

— И как смятате да го направите?

— Елате и ще ви го обясня. Всички ви чакаме. И Аманда ви чака.

— Къде е тя?

— Погледнете масичката.

Поглеждам към масичката за кафе до мен.

— Не тази масичка — поправя ме той. — Отляво на вас.

Обръщам се в другата посока, към масичката в края на дивана. Не нея лежи лист хартия. Същата хартия като онази, която агент Мичъл намери вкъщи — пухкавото мече, скочило за медец. „Ако не успееш от първия опит, опитай пак.“

На листа с очевидно женски почерк е написан адрес: Пайн Ридж Роуд 17528. Почеркът не е на Либи.

— Това е мястото, където ще я намерите — обяснява ми гласът.

— Сторихте ли й нещо?

— Засега не.

Разбира се, че е клопка. Защо ще ми се обаждат да ми съобщават къде мога да я намеря, ако не за да ме примамят на място, където не трябва да ходя?

Но на мен не ми пука. Усещам някаква отчаяна лудост същата, която придобивам, когато съм се надрусал: готов съм да се сдърпам с всекиго, да опитам всичко — див секс, безнадеждни сбивания в бар, още дрога няма значение, давай ги насам…

Вадя пистолета на Аманда от джоба си. Премервам тежестта му на ръка, тя ми внушава увереност. Отнасям го до компютъра на Аманда и го оставям на масата до мен, след това отварям Гугъл Marie, за да открия адреса.

Слагам пистолета обратно в джоба си, излизам, слизам по стълбите и се качвам в хондата.

Пътувам около петнайсет минути, като следвам запомнения маршрут. Той ме извежда от гъсто населените улици на жилищните квартали през търговските зони до почти безлюдни райони, представляващи тъмнокафяви полета, празни паркинги и раздалечени индустриални сгради с по няколко коли пред тях и почти никакви хора наоколо.

Мястото, където ми е казано да отида, е самотна сграда в средата на просторен терен, обрасъл с кафява трева. Прилича ми на някакъв склад — кутия от ръждясала ламарина с размерите на хангар и четири товарни рампи отпред. Без прозорци. Без табели. Сградата е заобиколена от ограда, чийто горен ръб е защитен със спирала от бодлива тел. Има два портала — отпред и отзад — като и двата са гостоприемно отворени. Минавам пред предния и паркирам до другите три коли, които се намират на паркинга.

Слизам от хондата. Изваждам пистолета от джоба си и тръгвам към сградата.

Три от вратите към рампите са плътно затворени заради жегата, но четвъртата е наполовина отворена и долният й ръб е вдигнат почти на метър от земята. Навеждам се и се промушвам под него.