Мэтью Кляйн - Рестарт

— И какво иска от мен? Кажи ми.

— Да ти кажа? — повтаря той. — Мога да ти кажа само онова, което знам. Работата ми беше да те наблюдавам. Да направя нужното жена ти да ти носи удоволствие. Да ти помогна да успееш в бизнеса си. Задачата ми беше да те охранявам, Джим Тейн.

— Да ме охраняваш ли? — замислям се за Стан Понтин, за катастрофата с колата му, за внезапното и необяснимо решение на Санди Голдън да инвестира в „Тао Софтуер“. И за Дом Вандербек на тавана в моята къща и огърлицата му от морави отпечатъци. — Защо уби жена ми?

— Не съм го направил аз — отговаря ми той. — Това не бяхме ние. Трябва да е бил някой друг. Ние не сме единственият екип. Винаги има втори, подсигуряващ. Това е начинът, по който ни контролира. Единият екип наблюдава другия. Дебнем се взаимно.

— Том Мичъл от другия екип ли е?

— Аа… агентът от ФБР ли? — казва той. Не. Мисля, че той не работи за моя работодател. Смятам, че иска да намери моя работодател. Но толкова много хора желаят това. Той има толкова много врагове.

— Защо ми казваш всичко това?

Усмихва се. Празните му очни кухини весело примижават. От ъгълчетата им потичат кървави сълзи.

— Ела по-наблизо и ще ти кажа.

— Не го слушай, Джим — обажда се Аманда.

Оставам на мястото си.

Мъжът въздъхва:

— Загубих очите си, Джим Тейн. Не мога да ти сторя нищо лошо. Приближи се… ще ти покажа нещо. Нещо, което ще помниш през целия си останал живот.

Клякам до него в локвата кръв и докосвам рамото му.

— За какво става дума? — прошепвам в ухото му.

Чувам затрудненото му накъсано дишане и разбирам, че животът го напуска.

— Якето ми — прошепва той е последни сили. Едва различавам думите му. — Бръкни в него.

Подавам пистолета си на Аманда. Тя го насочва към главата му. Бъркам в джоба на якето на мъжа. Там е мокро.

— Напипваш ли го?

Има нещо там… острия ръб на лист хартия. Изваждам плик. Ъгълът му е подгизнал в кръв. На плика пише: „За Копец“.

— Това ми го даде онзи — обяснява той, — който извади очите ми. Първо ми нареди да го прочета. Оказа се последното нещо, което видях. Виж го.

Отварям плика. В него има единствен лист хартия, сгънат на три. С кламер е прикачена снимката на момиченце, може би 7-годишно. Облечено е в синя кадифена рокличка. Държи ръчичките си скръстени в скута. Усмихва се на фотоапарата.

— Дъщеря ми — обяснява той.

Разгъвам листа към снимката. Текстът е напечатан. Напечатан е на стара пишеща машина, може би антично стара. Мастилото от лентата е полепнало неравномерно, буквите не са подравнени.

Текстът гласи:

Това е последната ти задача. Разкажи на Джим Тейн как беше нает. Разкажи му за Копец. Кажи на Джим Тейн всичко, което иска да знае. Отговори на всичките му въпроси. Покажи му тази страница.

След това се убий. Наблюдавам те.

(Помни, че знам къде живее дъщеря ти.)

— Разбра ли сега? — прошепва велосирапторът. — Той знае всичко. Контролира всичко. Мисля си, че наистина е… Бог.

Преди да разбера какво съм прочел или какво става, той изважда пистолета, който досега е крил. Захапва дулото с такава сила, че чувам изтракването на зъбите му по метала. И тилът му избухва в червена мъгла.

— Не! — изкрещявам аз, но твърде късно и думите ми са заглушени от ехото на изстрела.

Отстъпвам крачка назад.

— О, боже — ахва Аманда.

Чувам воя на приближаващи се полицейски сирени.

— Трябва да се махаме оттук — казвам аз и започвам да отстъпвам на заден ход. Хващам Аманда за ръка и я дърпам към изхода. Но тя стои на място и се съпротивлява, неспособна да тръгне, загледана като хипнотизирана в трупа.

— Аманда… — подканвам я аз.

— Чакай… — Тя дръпва ръката си от моята и се отпуска на колене до мъртвеца.

— Какво правиш?

Навежда се и притиска тяло в неговото толкова отблизо, че лицето й почти докосва обезобразения му череп. Бърка в окървавеното му яке.

— Аманда…

Сирените се засилват. Приближават се.

Аманда рови из джобовете му и явно търси нещо.

— Намерих го! — възбудено извиква тя. И вдига ръка с онова, което е търсила: пластмасов плик за сандвичи, стегнат с ластична лента. В плика има жълти кристали и стъклена лула.

— Хайде — пришпорвам я аз.

Дърпам я от трупа и този път тя ми позволява, става и натъпква плика отпред в джинсите си.

Побягваме през склада и бутаме настрани пластмасовата завеса. Скачаме от товарната рампа под прежурящото слънце. Сирените вече са съвсем наблизо. Качвам се в хондата, а Аманда сяда на седалката до мен.