Мэтью Кляйн - Рестарт

— Джими — казва той с грубия си, но топъл глас. Само това, че чувам този глас на живо, до себе си, ме уверява, че вече съм в безопасност. Гордън е силен, умен и корав. Той е ченге от Сан Хосе и бивш морски пехотинец. Убивал е хора с голи ръце, преборил е алкохола и се е изправил очи в очи със собствените си демони. Спечелил е всяка битка, в която е влязъл. Гул Гедросян е сукалче пред Гордън Крамер. В това нямам никакви съмнения.

— Жив си — констатира той в типичен Гордънов стил, макар да не долавям удовлетворение в гласа му.

Прегръщаме се.

— Имаш ли чанта? — питам го аз.

— Само това — отговаря той и вдига стар „Самсонайт“ с алуминиев корпус и явно машинно обработени орнаменти — повече сандъче за инструменти, отколкото куфарче с вещи за пренощуване.

— Кога кацна? — интересувам се аз.

— О, малко преди да ти се обадя — махва с ръка той. Но вниманието му е раздвоено. Очите му оглеждат пространството зад мен в постоянна готовност да посрещне някаква заплаха. Тръгваме към надписа „Надземен транспорт“.

— С кола ли си? — пита ме той.

— Не.

— Добре. Поръчах лимузина. Трябва да ни чака отпред. Ще ни откара в Маями. Вече съм го организирал. Познавам там един полицай. Свестен е. Бивш морски пехотинец. Чист е, Джими. Можем да му имаме доверие. Знае всичко за този Гул Гедросян. Ще ни помогне.

— Чудесно, Гордън — казвам аз. Изпитвам облекчение, доволен съм, че най-сетне има с кого да споделя бремето и да оставя друг да взема решенията от сега нататък. Гордън вече е започнал да разрешава проблемите ми. — Но преди да тръгнем, трябва да взема приятелката си. Тя е в хотела, където прекарах нощта.

— Разбира се, Джими съгласява се той.

Само че този му думи ми се виждат странно сговорчиви, защото не е в негов стил да не ме попита коя е моята приятелка, нито защо се налага да я вземем с нас. Сигурно е от умората на ранния полет. Но е загубил от проницателността си: не ме пита с кого общувам, какво правя в хотелска стая, защо очите ми са налети с кръв, защо маншетите на крачолите ми са навити толкова високо и каква е причината за петната, които не съм успял да скрия.

Подминаваме въртележка за багаж — единствената в терминала, чийто конвейер се върти — надписът, над която ни информира, че чантите по нея са от току-що кацналия самолет от Далас.

— През Далас ли летя? — питам го аз просто за да поддържам разговора, докато вървим, но също и защото изведнъж съм се сетил, че въртележката, пред която Гордън ме чакаше, не се въртеше и над нея нямаше надпис, указваш кой полет обслужва.

— Направо от Сан Франциско — казва той. — Осем часа. Отвратителен полет. — Но с периферното си зрение долавям, че ме стрелва с поглед, сякаш се е усетил, че е казал нещо грешно, и сега иска да провери по изражението ми дали съм доловил това. Аз обаче гледам право напред с пасивно и тъпо изглеждащо лице, което ни най-малко не затруднява човек с моя опит.

Излизаме от терминала под слънцето. Въздухът е по-горещ, отколкото когато влязох, а това беше само преди минути. Сякаш по знак пред нас спира черна лимузина. Шофьорът, в черен костюм и с шофьорска шапка, слиза от колата и бързо я заобикаля в посока на двама ни с Гордън.

— Здрасти — поздравява го Гордън.

Шофьорът не проговаря. Само кимва и отваря за нас задната врата. Забелязвам, че не посяга да вземе металното куфарче на Гордън. Само че това са обучени да правят шофьорите на лимузини, нали така — да предлагат услугите си по отношение на багажа ви? Не и този.

— Заповядай, Джими, влез кани ме Гордън с изненадващо количество топлина в гласа си, сякаш ми предлага да си облека готин мъхест пуловер. Посочва ми отворената врата на лимузината. Шофьорът ми се усмихва и кимва окуражително. Явно и той умира да ме види вътре.

Аз обаче забелязвам нещо странно в него — говоря за шофьора, който услужливо държи отворената врата на лимузината. Той е як. Буквално прелива навън от полиестерното си сако. Но това не е мека плът, а мускули, при това добре тренирани. Никаква тлъстина. Тялото му изобщо не е като на човек, прекарващ живота си седнал зад волана.

— Ей, Гордън — казвам аз и се обръщам с усмивка към моя покровител, дай да стиснем ръце.

И протягам своята с очевидна покана. Дясната ръка на Гордън здраво е обхванала дръжката на „сандъчето за инструменти“. Толкова здраво, че не виждам пръстите му. Искам да кажа, че не виждам колко са на брой.

Той ме изглежда продължително, абсолютно неподвижен и безизразен. След това, изглежда, взема решение. Лицето му разцъфва в широка зъбеста усмивка.