Мэтью Кляйн - Рестарт

— Гордън?

— Добре ли си, Джими? Събудих ли те?

— Не. — Зад мен Аманда ме докосва по рамото. Обръщам се към нея, слагам ръка върху микрофона и шепнешком й обяснявам: — Един приятел.

Аз съм на летището — съобщава ми Гордън. — Ела да ме вземеш. Ще наемем кола и ще се пръждосаме по дяволите оттук.

— Той уби Либи, Гордън.

— Кой?

— Гул Гедросян. Уби Либи.

Мълчание. После със съвсем тих глас:

— Мамка му, Джими. Не знам какво да кажа… Съжалявам.

— Тя през цялото време е работила за него. И не се е казвала Либи. Била е… друга.

Ново дълго мълчание, той обмисля. Обикновено това е моментът, когато следва да изръмжи в телефона:

— „Да не си започнал пак, Джими? Защото ми звучиш, сякаш си изтрещял!“, но този път, странно, не казва нищо. Чувам само дишането му. Накрая проговаря и гласът му е по-загрижен, отколкото когато и да било досега:

— Просто ела на летището — казва той тихо. Дава ми номера на полета си. — Ще те чакам при лентата за багаж. Ще измислим какво да правим.

— Наблизо съм — казвам му аз. — Ще дойда след няколко минути.

— Чакам те.

Когато затварям, Аманда ме пита:

— Къде отиваме?

— Ние? — поглеждам я аз. — Ние не отиваме никъде. Това прозвучава гадно и подозрително, съвсем не както съм искал, затова допълвам: Нека отида сам. Така ще е по-безопасно. Ще го доведа тук.

— Кой е той?

— Казва се Гордън. Приятел ми е. Можем да му имаме доверие. — Оглеждам стаята. — Но ми направи една услуга. Оправи леглото. И скрий кранка — той ми е надзорник.

Навивам маншетите на панталона си, за да скрия кръвта по крачолите. Минавам забързано през фоайето на хотела, за да не може никой да ме разгледа добре. Все пак е рано сутринта и фоайето е празно, с изключение на нощния дежурен, който май не забелязва нищо необичайно в мъжа с кървясалите очи и зловещите петна по крачолите. Изглежда е виждал и по-страшни неща.

Вземам пътьом вчерашен кроасан, част от полагаемата ми се закуска, включена в нощувката от $59, която съм платил, и докато челюстите ми се мъчат с него, се опитвам да разбера защо се подлагаме на тези изтезания.

Отвън чака минибусът, който обслужва линията между хотела и летището. Той, разбира се, също е включен в нощувката. Когато се качвам, шофьорът вдига поглед от вестника си с нескривана досада.

Чакаме заедно. Горещо е. Аз съм единственият пътник. Шофьорът явно е инструктиран да не потегля само с един клиент. Така че изучава съдържанието на вестника си с мрачна концентрация, сякаш се готви за участие в неделния сутрешен телевизионен блок.

Минават пет минути, после десет и когато най-сетне подсказвам, че може би е време да тръгваме, той измърморва нещо неясно под носа си и дърпа лоста за затваряне на вратата. Минибусът изръмжава и излиза на Даниелс Паркуей.

От Международното летище на югозападна Флорида ни отделят едва три километра и те ни отнемат само няколко минути. Името е прекалено величествено за мижавото летище. Скачам от минибуса и след само десет крачки съм в салона за заминаващи. Ориентирам се набързо, вземам ескалатора и слизам право в залата за получаване на багаж.

Там има само четири въртележки. Гордън Крамер чака на последната, в далечния край на залата. Намира се на четирийсет метра от мен и говори е някого по мобилния си телефон. Още не ме е забелязал. Изпитвам облекчение, когато виждам издяланото му като от камък лице и безкомпромисно ниската му военна прическа. В него има нещо истинско, кораво и познато. Не ми е точно приятел — да, описах го като такъв пред Аманда, но не беше вярно. Приятел е човек, когото не се замисляш дали можеш да разочароваш. А аз се замислям дали няма да разочаровам Гордън.

Това сигурно е причината да ми пука за него — защото животът ми е безкраен низ от провали, истинска Ниагара на фиаското. А Гордън Крамер безстрашно гази до коляно из нея от години насам.

Представете си да имате баща, когото обожавате, а след това си представете, че този баща знае най-интимните ви тайни, известни са му най-тъмните кътчета на душата ви, съзнава що за птица сте, на какво сте способен и как мислите. Представете си това и ще разберете защо обичам Гордън Крамер. Обичам го, защото макар да знае най-позорните ми тайни, аз още не съм успял да го отблъсна от себе си. Засега.

— Гордън…! — извиквам аз.

Обръща се. В очите му проблясват весели пламъчета. Но не се усмихва. Казва още нещо в телефона си, натиска бутон и го прибира. После се отправя към мен.