Мэтью Кляйн - Рестарт

— Какво се случи?

— Беше ужасно — тялото й се разтриса от мълчалив плач. — Ужасно… онова, което направиха… толкова…

— Кой го направи?

— Дойдоха в апартамента ми — шепне тя между риданията. — Имаха пистолети. Отведоха ме.

— Кой го направи?

— Те — казва тя. И посочва тримата мъже до себе си.

— Тези ли са го направили? — поглеждам ги. Не ми изглеждат много опасни. Може би защото са мъртви. — Но ако те са те докарали тук, кой ги е убил?

Поклаща глава:

— Не знам. Беше… — И спира. — Беше някакъв мъж. Висок. Имаше дълга черна коса. Беше облечен в черно. Нареди ми да си затворя очите. Говореше на руски. Мислех, че ще ме убие. Но той просто…

— Просто какво…?

— Изчезна.

— Изчезна? — повтарям аз. Нещо не разбирам. Какво означава това? Че мъжът се е скрил в сенките? Че се е изпарил?

Зад мен се разнася нечий стон. Това е мъжът, когото ритнах в тъмнината. Той е на пода и се мъчи да изпълзи по него.

Оставям Аманда и отивам при него. Насочвам пистолета си към главата му. Лицето му продължава да е извърнато в обратната посока. Тялото му лежи в края на дълга кървава следа. Изпълзял е десетина метра, бършейки пода с раната си. На мястото, където лежи, се е образувала малка локвичка кръв.

Чуквам го леко с крака си. Не реагира.

— Ей, ти — казвам му аз. — Погледни към мен.

— Обръща се. Това е велосирапторът — съседът ми от отсрещната страна на улицата.

Но очите му ги няма. На тяхно място се виждат морави кървящи прорези, отекли и празни. Бузите му са изцапани със слуз и кръв.

— Кой си ти? — пита той и ме хваща за крачола.

Отстъпвам, за да се освободя.

— Джим Тейн — казвам му аз.

— Джим Тейн — повтаря той и се усмихва, сякаш името ми му се вижда забавно. — Джим Тейн — изговаря го още веднъж. Протяга ръка отново, но пръстите му не могат да ме намерят.

— Кой ти стори това?

— Кой мислиш, че ми стори това, Джим Тейн?

Усещам, че зад мен има някого. Обръщам се — Аманда. Избърсала е сълзите от лицето си, но кръвта по пръстите й е оставила бледи розови следи, едва различими по бялата й кожа.

Обръщам се пак към велосираптора:

— Защо ме шпионираше?

— Беше ми казано да не те изпускам от очи — отговаря ми той. — От очи… Звучи смешно, а? Не мислиш ли? Особено при тези обстоятелства?

— Къде е той? Къде мога да го намеря?

— Не ти трябва да го намираш… повярвай ми. Никой не би искал да го намира. Той ще те намери, когато му дойде времето. Знам, че ще го направи.

— Как изглежда?

— Не съм го виждал.

— Как е възможно да работиш за някого, без да си го виждал?

— A… — казва той с намек на задоволство. — Искаш ли да чуеш как се запознах с него?

— Да, кажи ми.

Усмихва се.

— Ела по-наблизо.

— Джим, внимавай — предупреждава ме Аманда.

Правя крачка към него в локвата кръв, която се разстила по циментовия под. Държа пистолета, насочен към главата на мъжа.

— Разкажи ми.

— Имаше един човек — започва да разказва той. Казваше се Копец. Той ме нае. Мен и приятеля ми — онзи там, е куршума в главата… виждаш ли го?

Би трябвало да го попитам „Кой от всички?“, но не го правя. Вместо това казвам:

— Да.

— Бяхме в Модесто и правехме това-онова. Купуваме едно, продаваме друго. Привлекли сме вниманието му. Може би сме продавали твърде много. Да…? Разбираш, нали?

— Да.

— Един ден Копец ни откри. Дойде при нас и ни каза: „Тази територия се владее от моя работодател, чието име не мога да ви съобщя. Но вие имате избор: да работите за него или да ви убия“. Разбира се, предпочетохме да работим за него. Нали…?

— Да.

— Копец ни възлагаше задачи. Може би бяха тестове — да види дали ще се справим. Доставка… Прибиране на стока… Екзекуция… Нали? Всяка седмица Копец идваше и всяка седмица ми връчваше плик. В плика имаше пари и описание на онова, което трябваше да се направи. Копец никога не знаеше какво има в плика. Просто ми го даваше. Беше куриер. Това беше всичко. — Изкашля се. На устните му избива кръв. — Един ден отново дойде. Пликът беше тежък. Каза ми да го отворя. В него имаше мобилен телефон, пистолет и лист хартия. На хартията беше написана задачата ми — само две думи. Знаеш ли какви бяха?

— Не.

— Там пишеше: „Застреляй Копец“. Направих го. Право в главата. Нали разбираш…? След това телефонът иззвъня, отговорих и един глас ми каза: „Поздравления, отсега нататък се казваш Копец“. Така работи той. Контролира всекиго. Знае всичко. Слуша. Наблюдава. Но остава скрит. Никой не знае къде живее. Нито как изглежда. Дори на колко години е. Руснак ли е, арменец ли е, или е чеченец. А ако говориш с него или познаваш някого, който говори с него, той ще те убие. Само името му да произнесеш, той ще те убие. Всички знаят тези правила.