Мэтью Кляйн - Рестарт

Но това, което се случва сега, е напълно ново ниво на надзорническа намеса. С явната благословия на Гордън доктор Крамер се приближава към мен, държейки пред себе си спринцовката с влажната игла.

Лиаго казва:

— Няма да ви заболи, господин… — поколебава се за кратко и довършва: — … господин Тейн. — Отново почуква контролно спринцовката. — Сега, ако бъдете така добър да не мърдате…

Свалям поглед. И двете ми ръце са пристегнати към облегалките на стола е черен изолирбанд, но са с китките надолу, което значи, че вените ми не се виждат.

Лиаго моли:

— Помогнете ми да разхлабя това. Дръжте го…

Мъча се да изтръгна ръцете си на свобода. Дърпам ги със сила и крещя:

— Пуснете ме!

Лиаго стои пред мен и ме наблюдава как се извивам. После поглежда към Гордън.

Гордън издава команда на висок остър глас, сякаш струг сваля стружка. Думите му са безсмислени, но след това разбирам, че са на руски. Някой зад мен му отговаря на същия език и до рамото ми изниква шофьорът на лимузината. Махнал е тъпата си фуражка с козирка — тя трябваше да бъде първият ми ключ, когато го видях… тази нелепа шапка, каквато никой истински шофьор от поне петнайсет години насам вече не носи, заобикаля стола ми, изважда джобен нож и срязва изолирбанда около дясната ми китка.

Ръката ми излита във въздуха, но само за момент. Шофьорът на лимузината я сграбчва с двете си масивни като бутове шунка ръце. Въпреки съпротивата ми извива китката ми с вътрешната й страна нагоре и оголва бялата ми кожа. После натиска ръката ми надолу и буквално я приковава към подлакътника на дървения стол.

— Ако мърдате, ще отнеме повече време и може да боли — опитва се да ме вразуми доктор Лиаго.

— Ако продължаваш това, ще се наложи да те упоим пак, Джими — обажда се с дрезгавия си глас Гордън.

Главата ми още пулсира след първата доза хлороформ. Не искам още. Спирам борбата.

— Ще ме убиете ли? — питам аз.

— Боже мой, не, Джими — усмихнато ме уверява Гордън. — Просто ще оправим нещата.

— Свийте в юмрук, моля — намесва се Лиаго.

Правя го.

— Защо ми причинявате това? — искам да разбера аз.

— За да ви направим щастлив — съобщава ми Лиаго.

— Това ни нареди той: да ви направим щастлив.

— Кой ви нареди?

Но Лиаго не ми отговаря. Почуква вената до сгъвката на ръката ми. Извръщам поглед, но усещам убождане, после течността се влива във вената ми. Ръката ми натежава. Тежестта плъзва нагоре, стига до рамото ми, нахлува в главата ми.

— Спокойно… — казва Лиаго с огромно задоволство.

— Така, така… След минутка ще се отпуснете, господин Тейн. И след това ще започнем сеанса.

Наистина усещам, че се отпускам. И преди да мога да му отговоря, очите ми се затварят.

Чувам пулса на сърцето си и дишането ми.

Започвам да сънувам. Сънят ми е изпълнен с насилие. Чувам в просъница разбиването на стъкло, писъка на доктор Къртис, крясъка на шофьора на лимузината, дрезгавият глас на Гордън да ломоти гърлено нещо на руски, после някакви удари. Ударите се повтарят, този път до самото ми ухо: трясък на удряни един в друг тигани, гръм на фойерверки, удряне на чук в наковалня. Бам, бам, бам… Точно до мен.

Някаква част от съзнанието ми — онова мъничко кътче, което не е било приспано — заключава, че тези удари не са от чук в наковалня. Това са изстрели. И някой стреля непосредствено до мен.

Бам, гръмва нечий пистолет. И безпокои съня ми.

Бам.

Писъци, ново бам, писъците стихват и аз най-сетне мога да почивам.

Колко дълго съм спал? Не знам, но когато се свестявам, установявам, че съм седнал и плувнал в пот, макар работещият климатик да бълва леден въздух в тила ми. Гади ми се. Ризата ми е залепнала за тялото. Опитвам се да помръдна, но съм вързан за стола. Поглеждам надолу към дясната си ръка. Това е единствената незавързана част от тялото ми. На вътрешната страна на лакътя ми, точно върху вената, има червена точка.

— Я виж ти — прозвучава познат глас. — И възкръсна Лазар от мъртвите.

Проследявам познатия глас и откривам размитата фигура, седнала на тапицирания стол — същия стол, на който съм седял толкова много часове в разговори с доктор Лиаго. Това е агент Том Мичъл. Изглежда хладнокръвен и небрежен, с навити ръкави на ризата, изпружил крака напред, кръстосани при глезените. — И как се чувствате в този момент, господин Тейн?

Чувствам се сякаш в черепа ми има електрическа дрелка, която отчаяно се опитва да си пробие път навън.

— Не съм много добре — отговарям аз. Гласът ми е пресипнал, устата ми сякаш е пълна с памук.