Мэтью Кляйн - Рестарт

— Кой?

— Така наречената ви секретарка.

— Асистентка — поправям го аз автоматично, сякаш това има някаква значение. — Аманда.

— Аманда, значи. Къде е тя?

Очевидно не я е намерил. Това е добре. Аманда е в безопасност.

— Господин Тейн, давам ви последен шанс. Къде мога да намеря Гул Гедросян? Къде мога да намеря Аманда?

Мозъкът ми се опитва да обработи въпросите му. Изглеждат някак несвързани — изобщо нямат смисъл, зададени един след друг. Къде е Гул Гедросян? Къде е Аманда? Две плюс две е равно на пет.

— Отрежи му ръката — казва Мичъл. Командата прозвучава толкова неочаквано, че не съм сигурен към кого е отправена или какво означава, докато не се обръщам и виждам Райън Пиърс с трион от блестяща стомана, чието тънко метално острие блести като зловещ хирургически инструмент. Той усмихнато пристъпва към мен.

— Момент, моля… — започвам аз, но е много късно. Пиърс е грамаден и нечовешки силен, така че натиска дясната ми ръка — уж свободната ми дясна ръка — към подлакътника на стола с такава жестока сила, че за момент се изплашвам да не натроши костите ми в нея. Опира острието в китката ми. Поглежда към агент Мичъл, който седи удобно облегнат на кожения стол, все така с протегнати напред крака, кръстосани при глезените.

— Господин Тейн…? — подканва ме Мичъл. — Наистина последен шанс. Къде е Аманда? Къде е Гул Гедросян?

Преди да мога да отговоря, на стъклото на прозореца се почуква. Мичъл става от стола си. Хвърля поглед към Пиърс. Пиърс пуска ръката ми. Оставя триона на бюрото и с неподозирана гъвкавост се плъзва към прозореца. Застава странично на него. Щората е затворена и през наклонените й ребра наднича слънцето.

Ново почукване отвън по стъклото.

Пиърс се пресяга, дърпа вертикалния лост в центъра на щората, отваря ребрата и пуска слънцето да нахлуе в стаята. Лъчите му мигновено очертават яркожълти прозорци върху тъмния дъсчен под. Единият от правоъгълниците осветява черепа на доктор Къртис, в който тъмнее само липсващото парче.

Всички сме вперили поглед в прозореца. Понеже съм вързан към стола, намирам се твърде ниско, за да надникна навън и да видя нещо повече от яркосиньото флоридско небе, но Пиърс се обръща към Мичъл и казва:

— Няма никого там. Съвсем праз…

Разнася се звук на счупено стъкло. Пиърс смело остава в средата на прозореца, без да реагира на звука, но Мичъл и аз трепваме. Пиърс продължава да стои неподвижен дълго време. Обръща се към Том Мичъл и отваря уста, за да каже нещо. И тогава забелязваме черната дупка от куршум като изгаряне от цигара в центъра на челото му. После той рухва на пода.

Мичъл се хвърля встрани от центъра на кабинета към стената, извън полезрението на стрелеца отвън. Пистолетът му е изваден и той го насочва насам-натам в търсене на целта. Извръща се към мен и се миг се изплашвам, че ще ме застреля, но той казва съвършено спокойно:

— Мисля, че имаме компания отвън, господин Тейн.

Плъзва се покрай стената към втория прозорец.

Бързо вдига глава, поглежда и все така бързо я смъква.

Спомням си за пистолета в чекмеджето на доктор Лиаго. Хвърлям поглед към писалището му. Каква е вероятността още да е там? Да е зареден? Предпазителят му да е свален? Мога ли да стигна до чекмеджето, да го отворя, да сграбча пистолета и да го насоча срещу Мичъл — всичко това със само една свободна ръка преди той да реагира? Струва ми се невероятно. Но може да се окаже единственият ми шанс.

— Господин Тейн вежливо се обръща към мен Мичъл, все така приклекнал под перваза на прозореца, — искам да ми направите лична услуга. Сега ще стрелям еднократно с този пистолет, който ще произведе оглушителен изстрел. След като го направя, искам да извикате, че сте добре и че сте ме убили. Аз ще се скрия ето там, в ъгъла. — И той посочва точно къде. Мястото, което е избрал, позволява да се прицели идеално към онзи, който ще влезе в кабинета на доктор Лиаго през единствената му врата. — Когато приятелят ви притича да ви помогне, аз ще разреша нашия проблем и след това ще можем да продължим разговора. Как ви звучи този план, партньоре?

— Защо да ви помагам?

— Ако помните, казах, че ще стрелям еднократно с този пистолет, за да произведа силен изстрел.

— Да.

— Думата „еднократно“ подлежи на преговори.

Насочва пистолета към крака ми, който продължава да е вързан за стола. Дърпа спусъка. И стават следните неща в нелогична последователност: усещам силен ритник в крака си, сякаш някой е стоварил тежък чук върху пищяла ми, за да счупи костта, след това виждам от дулото да излита оранжев пламък, после чувам трясъка на изстрела, който е оглушителен. Болката идва по-късно — гореща бяла светкавица, която започва от глезена и експлодира в бедрото ми.