Мэтью Кляйн - Рестарт

— Джим — настойчиво се обажда Аманда. — Трябва да тръгваме.

Не й обръщам внимание. Вместо това казвам на Лиаго:

— Разкажете ми как работи хипнозата, докторе. Много ми е интересно.

— Трябва да искате да повярвате в нещо.

— И това ли е нещото, в което искам да повярвам? Това…? — завирам папката в лицето му. — Това ли съм аз? Тези лъжи? Че съм женен за курва? Която дори не ми е съпруга? Женили ли сме се? Искам да кажа… наистина?

— Не — тихо отговаря Лиаго. Замълчава за момент, обмисляйки следващите си думи внимателно: — Истинският Джими Тейн се е оженил за жена на име Либи. Това е истина. Това са събития от неговия живот…

— Истинският Джим Тейн? Аз съм истинският Джим Тейн!

— Не — поклаща глава той, — не е така.

Изкрещявам:

— Кой, по дяволите, тогава съм аз?

И дърпам спусъка.

Прозвучава изстрел, чувам трясък и ми става много интересно да видя къде се е забил куршумът.

Оказва се, че се е забил на една педя вляво от сърцето на Лиаго, в стената непосредствено до него, макар че това е абсолютна игра на случайността и няма нищо общо с прицелването. Можеше спокойно да бъде на една педя отдясно на него.

— Моля… — свива се Лиаго, — моля ви! Не ме наранявайте. Аз правех само каквото ми беше казано. Нямах никакъв избор. Той щеше да ме погуби. Щеше да покаже онези снимки.

— Какви снимки?

Но докторът само клати глава.

— Какви снимки? — настоявам аз и насочвам пистолета към челото му.

И от него се излива порой от несвързани думи:

— Имах пациенти… наркомани… млади момичета… не исках да го правя… само да помогна… той направи снимки… лоша преценка… лоша преценка… ако можех да върна нещата…

— Лоша преценка? — повтарям аз.

— Той те изкушава прошепва Лиаго. — Разбирате ли? Така постъпва той. Знае какво искаш и ти го дава. А когато приемеш даровете му, продаваш му душата си.

— Чукал си невръстните си пациентки, докторе. Да не се правим на метафизици.

Зад мен Аманда пак се обажда:

— Джим, трябва да тръгваме веднага.

Свалям по-ниско дулото на пистолета и го опирам в гърдите на Лиаго точно срещу сърцето му.

— Извади го сега — заповядвам му аз.

— Какво да извадя?

— Всичко. Всичко, което си вкарал в главата ми. Искам да го извадиш. Партито на тавана. Случката с Гордън в гаража. Защото нищо от това не е истина, нали така?

— Беше истина. Но се е случило на…

— Знам — прекъсвам го аз. — Знам, на истинския Джим Тейн. Затова го извади. Махни го от мозъка ми. Веднага.

Лиаго поклаща глава. Изглежда силно изплашен. Прошепва:

— Не мога…

— Защо?

— Вие не разбирате.

— Какво не разбирам?

Избутвам се на мускули от стола си. Болка изпълва цялото ми тяло. Нервните ми окончания сякаш горят. За миг цветовете около мен избледняват… стават прозрачни… усещам, че започвам да припадам… да падам. Сграбчвам облегалката на стола.

— Обясни ми тогава — казвам през стиснати зъби, — какво толкова не разбирам.

— Той ще ме убие, ако ви кажа.

— Кой ще те убие?

— Знаете кой.

— Аз, аз ще те убия — уверявам го аз. — Ще те убия. Ако не ми разкажеш какво точно става, ще те убия.

Поглежда ме в лицето.

— Искате да знаете истината?

— Да.

— Истината е…

Главата му експлодира като китайски хартиен фенер със сложен в него фойерверк. В един момент я има… в следващия я няма.

Посипан съм с розова мъгла от мозък, кръв, кости и хрущяли. Ушите ми звънват. Свалям поглед към пистолета си, за да видя как така съм стрелял.

Но не е моят пистолет.

Обръщам се. Аманда стои зад мен и държи големия пистолет, който за последно видях агент Мичъл да размахва.

— Защо го направи? — питам я аз, макар да знам отговора.

— Човекът страдаше — обяснява тя. — Беше съкрушен. Просто му спестих страданието.

Пристъпва към мен. Лицето й е осветено от слънчев лъч и аз го разглеждам. Слънцето е безмилостно и сега мога да видя бръчиците около очите й, тъмните кръгове под тях, умело скрити с козметика. Очите й са красиви, празни и дълбоки и зад тях се крият древни мистерии.

— Затова толкова се интересуваше от мен — замислено казвам аз. — Затова винаги искаше да знаеш къде съм.

— Джим… — започва тя.

— Затова никой не те е убил в склада. Защото си била ти. Защото ти си ги убила. — В този момент осъзнавам нещо. Изтръпвам от ужас и прошепвам: — Ти си му избола очите.

Не реагира. Гледа ме безизразно. Отпуска пистолета си.

— Трябва ли да ти казвам Аманда? Или Катерина? — питам се аз на глас. — Или трябва да те наричам Гул Гедросян?