Мэтью Кляйн - Рестарт

— Искаш демо на продукта ни? Сега?

— Трябва да вляза дистанционно! Ще го направиш ли за мен?

— Да… но…

— Без въпроси, Даръл.

— Да… добре — съгласява се той. — Знаеш ли как да използваш Ар Ди Си?

— Донякъде.

— Запиши си това…

Вадя химикалка. Диктува ми четирицифрен код и адрес на компютър. Записвам си ги на жълто листче на стикер.

— Регистрирай се на този айпи адрес — инструктира ме той. — Каква снимка искаш да използваш?

— Ще ти я пратя с имейл.

Подготовката отнема само няколко минути.

Насочвам обектива на телефона към собственото си лице и си правя снимка. Вглеждам се в нея. Човекът на снимката е изморен, стар и измъчен. Очите му са сънливи, зачервени и налети с кръв. Кожата му е мъртвешка. Косата му е сплъстена и мръсна. Спешно се нуждае от душ.

Изпращам снимката на Даръл. Пускам на лаптопа клиента на отдалечения работен плот. Въвеждам в полето айпи адреса, даден ми от Даръл. Сега мога да управлявам от екрана на лаптопа си компютъра на Даръл.

Това, което виждам на екрана, ми е познато: програмата „Пи Скан“ на „Тао“, само че този път снимката е моята — същата, която преди малко съм изпратил на Даръл. Тя стои в ъгъла и под нея има надпис: „Обект за идентифициране“.

Щраквам бутона, който казва „Начало сканиране“.

На екрана снимката ми избледнява и се трансформира в масив от сиви и жълти блокчета, които се групират около тъмните ми сънливи очи, счупения ми нос и широката ми челюст.

Показва се съобщението „Сканиране…“ и под него бързо започват да се сменят имената на базите данни: „СРТС: Алабама… СРТС: Аляска… СРТС: Американски Самоа… СРТС: Аризона…“

Когато сме в Калифорния, сканирането прави пауза, показва се надпис „Вероятно съвпадение“ и се изобразява снимка от шофьорска книжка. Не може да има грешка шофьорската книжка, изровена от „Пи Скан“ е с моята снимка. Само че името в книжката е Лосън Шатърлий, а адресът към него, който е в Лос Анджелис, не ми е известен.

Следват други открити възможни съвпадения: едно в Делауер, отново с моята снимка — несъмнено това съм аз — но този път името е Тайлър Фарнсуърт, и друго в Хавай, където снимката ми принадлежи на някой си Мануел де Касас.

Сканирането продължава с останалите бази данни и са открити изненадващ брой „възможни съвпадения“. Търсенето в „Ню Йорк Лигал Джърнал“ показва снимка на моя милост, надвесен над бюро и зачетен в дебело списание, а надписът под нея уточнява: „Адвокат Стенли Хоупуел се присъединява към „Крават, Суейн и Мур“ като партньор в техния отдел за интелектуална собственост“.

В „Де Мойн Реджистър Онлайн“ е изровена още една моя снимка, този път черно-бяла, е надпис: „Дерик Фрутел се издирва за разпит във връзка е убийството на съпругата му Джейн Фрутел. В момента той е на свобода“.

Пак в Хавай е намерена друга моя снимка — този път само отпреди две годни. Тя е от местния вестник, където се обявява, че Джеймс Джонсън, детски психиатър, се е завърнал от континента на Големия остров и е отворил кабинет, специализиран в терапията на подрастващи наркомани.

Не изчаквам „Пи Скан“ да приключи — знам, че ще има още снимки. С други имена и други рестартирания. Затварям лаптопа.

Отлагам го колкото мога.

Но в крайна сметка го правя, защото е част от сценария. Онзи сценарий, който преди много време съм написал сам за себе си.

Завъртам се на патериците си, прекосявам малката стая и се приближавам до мъртвеца, който ме чака на стола.

Виждам издутината от портфейл във вътрешния джоб на сакото му

Гнусливо бъркам за него, като се старая да не докосвам трупа. Задържам дъх и извръщам глава. Пръстите ми докосват нещо твърдо и когато поглеждам, виждам, че съм напипал таза му, който е над колана на панталона. Към хълбока още има прикачен изсъхнал мускул.

Не му обръщам внимание и заравям пръсти в джоба. Изваждам оттам портфейла — по-скоро красиво портмоне за банкноти от крокодилска кожа. Под пластмасово прозорче в него е сложена калифорнийска шофьорска книжка. На нея има снимка на мъж. Снимката изобразява рус красив слаб мъж с подчертана костна структура, която го прави да изглежда царствен и строг. Между мен и мъжа от снимката няма абсолютно нищо общо.

Той обаче прилича на мъжа на стола или поне на някаква версия на този мъж — например на живата му версия.

Името на шофьорската книжка е „Джеймс Тейн“.

Затварям портмонето и пак така гнусливо го връщам в джоба на Джими Тейн.

Връщам се пак при лаптопа. Отново го отварям и щраквам върху видеофайла, който съм оставил на себе си — онзи файл в центъра на екрана с името „Пусни ме“.