Мэтью Кляйн - Рестарт

Хващам ръката й:

— Катерина… кой съм аз?

— Знаеш кой си. Защо винаги ме караш да произнасям името ти?

Мълчание. Гледаме океана. Мъглата се е притиснала в тънка лента към хоризонта. Зад нея размито се надига тъмен земен масив — Британска Колумбия. Слънцето е зад нас и аз го усещам да топли врата ми, гърба ми и да кара водата да блещука с перлени отблясъци. Светът щеше да бъде толкова красив, мисля си аз, ако хората не го замърсяваха със своите грехове.

— А Коул? — сещам се аз. — Момченцето…?

— Да, децата — с тъга казва тя. — За теб те винаги са най-лошата част. Те са само за теб. Спомняш си вече, нали?

— Да.

— Никога не искаш от другите да извършват това престъпление. Момиченцето на Чарлз Адамс. Момченцето на Джими Тейн. Ужасно. Но ти го правиш.

— Аз съм чудовище.

— Да — съгласява се тя някак между другото. — Но не искаш да бъдеш. Вече не. И това е най-важното. Ти искаш прошка. Искаш да измиеш греховете от себе си. И това може да бъде направено. Знам, че може. Той ни обещава. Написано е, че на всекиго може да бъде простено. Всеки може да се прероди. Всеки може да започне отначало.

— Дори аз…?

И спомените се връщат.

Нахлуват, сякаш в душата ми се отприщва тежък морски шлюз и студената сива вода се стоварва с кипящи вълни върху мен. Сега ги виждам… нещата, които Гул Гедросян е извършил. Сега мога да си ги спомня.

Изнасилвал е жени пред мъжете и децата им, а след това е убивал децата, за да даде урок на мъжете.

Изчовърквал е очи, рязал е пръсти, обезобразявал е плът и кости.

Слушал е мъже да плачат като деца, докато ги е рязал на парчета, за да говорят.

Влизал е в притихнали усамотени къщи посред нощ, вдигал е заспали деца от леглата им и ги е давил във ваната, докато бащите им спят.

Чувам писъците им сега. Усещам пръстчетата им да се вкопчват в моите, докато малките момченца и момиченца се борят за глътка въздух.

Делата му са противни. Зли. Няма друга дума, която да описва сторените от него неща.

Сторените от мен неща.

Но в сърцето си знам: не съм имал избор. Това се е изисквало от мен. Обстоятелствата са го налагали. Обстоятелства, свързани с раждането, условията на живот и шанса. Кой съм бил, къде съм роден, какъв съм станал — неща, върху които не съм имал избор.

Лесно е да живееш безгрешно като монах в планините или в американско предградие с белосан стобор и две коли в гаража. Всеки може така. Не са нужни поздравления, че живееш по този начин.

По-трудно е да живееш без грях в Чечения, да си роден във война, която кара деца да убиват бащите си и съпрузи да убиват жените си.

— Моля те, прости ми — казвам аз, без да се обръщам конкретно към някого.

— Искаш ли да опиташ пак? — нежно ме пита тя. Накланя глава и ме поглежда в очите. — Не се налага, разбираш ли? Имаш избор. Винаги си имал избор. Можеш да останеш какъвто си. Можем да отидем някъде заедно. Някъде далече, където враговете ти да не могат да ни намерят. Имаме пари. Можем да се преместим на другата страна на земята, да живеем на остров, да се разхождаме по плажа, да се любим по цял ден и да бъдем заедно, докато умрем.

— Звучи прекрасно — признавам аз. Замислям се над тази възможност. — Но…

— Знам — досеща се тя. — Винаги ще си спомняш…

— Не мога да живея по този начин. Не мога да бъда какъвто съм. Трябва ми прошка. Нужно ми е да се преродя.

— Знам, че го искаш.

— Ще успеем ли този път?

Свива рамене:

— Може би. Но аз ще бъда до теб. Защото те обичам.

— И аз те обичам.

Взема ръката ми в своята и ние гледаме как слънцето изпарява мъглата над океана и започва новият ден.

Директорът на училището не искаше да харесва мъжа, пристигнал тази сряда в десет часа сутринта. На първо място, беше закъснял с цял час. Което си беше проява на липса на уважение — особено когато става дума за първия ти работен ден на ново място.

По-важното обаче бе, че заместваше Стив Танър, а директорът харесваше Танър, продължаваше да го харесва, макар и след всичко случило се. Не можеше да разбере какво бе накарало Танър да направи нещата, които бе направил. Как бе възможно да зареже цялата си кариера заради една жена? И не беше само фактът, че става дума за жена — макар, честно казано, директорът да бе дърпан от Ерос в обратната посока, но — жена или нещо друго — защо трябваше Танър да напуска в средата на учебната година, да взема самолета ей така, без нито един ден предизвестие, и да изпраща загадъчен имейл след кацането си, че го е направил заради любовница в Чили, нуждата „да намери себе си“ и бляна „да започне начисто“? Това беше необмислено, почти откачено и изобщо не бе в стила на Танър — онзи Танър, когото директорът смяташе, че познава.