Мэтью Кляйн - Рестарт

Не е нужно да гледам дълго. Една-две минути са напълно достатъчни. Изображението на екрана изведнъж ми става познато, защото прогаря мъглата на забравените спомени: това е запис, направен в бунгалото със същата видеокамера, която в момента стои на триножника зад мен. Записът показва изтезанието на мъжа на стола. Той е запечатал ужасните неща, които са му причинявани: рязането на пръсти, изваждането на очи, кастрирането.

Писъците. Нескончаемите писъци.

Мъжът, надвесен над него, който върши тези неща, е безизразен. Той не изпитва удоволствие. Нито отвращение.

Задава въпросите си със студен, лишен от емоции глас и попива всеки бит информация от умиращия Джими Тейн — за жена му Либи, за удавеното им дете, за безжалостния му надзорник Гордън, за случилото се в подземния паркинг, за купеното от Либи в супермаркета в онази нощ, когато се е съгласила да излезе на среща.

Палачът, който извършва изтезанието и задава тези въпроси, съм аз.

Затварям лаптопа, за да спрат писъците.

Виждам я на плажа, седнала с кръстосани крака на скала, подаваща се изпод водата, съвсем наблизо до бунгалото. Не беше там, когато влязох. Чакала ме е някъде тук. Или е пристигнала току-що.

Тръгвам с патериците през моравата, после надолу към плажа. Гумените им крака потъват в каменистия пясък. Когато стигам до скалата, на която е седнала, подпирам патериците на нея и се изтеглям на мускули върху камъка. Скалата е мокра, покрита с водорасли и студена. Седим един до друг, загледани в Пюджит Саунд. Не се обръща към мен. Дори с нищо не показва да е забелязала, че съм дошъл.

— Аманда — казвам, — кой беше онзи мъж на стола?

— А, той ли? — отговаря тя с безразличие, което ме ужасява. Пак не се обръща към мен. — Слаб човек. Клиент. Така и не можа да се издължи.

— Бил е Джим Тейн?

— Да — потвърждава тя.

— А жената, с която живях? Онази, дето ми беше съпруга?

— Либи — казва тя мрачно.

— Не се е казвала Либи.

— Вярно — съгласява се тя. — Работеше за теб. Ти й обеща да помогнеш на дъщеря й, ако се справи добре със задачата.

— Добре?

— Ако успее да те убеди.

— Не се справи добре — спомням си аз.

— Така е — пак се съгласява тя. — Не успя. Жените винаги са по-трудната част. Трудно е да се правиш на влюбена.

— А онези, които живееха срещу нас?

— Оборотни изпълнители. Имаха задача да те наблюдават. Да те пазят. Да правят каквото е нужно планът да се изпълнява.

Този път се обръща към мен и се усмихва. Зъбите й са като малки бели камъчета, точно каквито ги помня. Има нещо много чуждоземно в малките неправилни зъби. Нещо… неамериканско.

Вече на руски продължава:

— Знаеш ли колко пъти съм ти обяснявала всичко това?

Също на руски й отговарям:

— Колко пъти?

— О… — Заглежда се в далечината и размърдва устни, сякаш брои наум. После се отказва, свива рамене и въздъхва: — Много.

Продължаваме на същия език, който само допреди малко не съм подозирал, че владея.

— Кажи ми все пак — питам я аз, — онзи човек на летището… Гордън Крамер… той…

— … не беше Гордън Крамер. Има лице на име Гордън Крамер, приятел на Джими Тейн. Но онзи на летището беше само…

— Оборотен.

— Именно — потвърждава тя. И след това, вероятно сметнала, че имам нужда от по-подробно обяснение, продължава: — На теб много ти допаднаха историите на Джими Тейн. Повече от всички останали, струва ми се. Най-много обичаше да слушаш тях. Прехласваше се. Това, че той бе толкова слаб. Такъв житейски провал. Идеята ти допадаше: наркоман, опитващ да спаси живота си, като направи завой на сто и осемдесет градуса, докато прави същото с някаква компания.

— Струваше ти се като покаяние. И ти изглеждаше много поетично.

— Разбирам.

— Ти винаги си бил красив чувствителен мъж.

— Да — съгласявам се аз.

— Може би това беше проблемът ти. Истинската ти природа пробиваше. Истинският Джими Тейн щеше да хареса живота, който ти му даде. Щеше да вземе парите и да приеме жената. Нямаше да задава каквито и да било въпроси. Но ти… ти си прекалено свестен, разбираш ли? Въпреки всички усилия на доктор Лиаго истинската ти природа проби. Ти си твърде умен. Твърде добър. Не можеш просто да живееш живота си като щастлив глупак. Трябваше да научиш истината.

— О, не съм сигурен — казвам аз. — Може би така би реагирал Джими Тейн. Той се опитваше да се промени. Искаше да бъде по-добър, отколкото беше.

— Чудя се… — замисля се тя. — Джими Тейн ли е бил? Или беше ти?