Мэтью Кляйн - Рестарт

Докато пътуваме, заобикаляйки покрай брега на Оркас, той ми обяснява, че предлага и риболовни излети в морето, така че ако се интересувам, мога да го намеря на дока, след като се установя. Бил там всеки ден. Казвам му, че може и да го направя. Но не днес. Пътуването беше дълго, прекосих страната и не помня откога не съм спал.

Кимва. Впуска се в тирада на тема риболов, най-добрия час през деня за лов на палтус или снапер, най-удобното време да го намеря на дока и как ако часът е добре избран, мога да разполагам с лодката му сам, без да се налага да плащам за частно излизане. Но тогава заобикаляме залив със стръмни брегове и виждаме пред нас гигантски къщи, издигнати до водата, с широки зелени морави. Капитанът се смълчава и лицето му притъмнява като облак. После обяснява, че всички тези директори на софтуерни компании живеят на тази страна на острова. И непрекъснато трябва да ги води и връща от града. Повечето от тях дори не знаели как да използват лодка. Не е ли лудост, пита ме той, да притежаваш огромна къща на остров и да си неспособен да караш лодка?

— Лудост е, съгласявам се аз.

— И ти ли си в софтуера? — интересува се той.

— Бях някога.

Изсумтява по начин, подсказващ, че това не му е приятно. След малко обаче заобикаляме тясно устие — двигателят все така измъчено пърпори — и виждаме метална табела, забита в каменистия бряг, на която е изписан адресът, който съм му дал при качване в лодката. На склона над скалите вижда бунгалото и когато разбира колко малко и занемарено е то, колко е разнебитено и на ръба на срутването, това му оправя настроението. Оказва се, че аз не съм по-различен от него. Не съм като онези надути пуяци от софтуерния бранш.

— Никога не бях стигал чак дотук — признава той. — Даже не знаех, че тази къща я има.

— Аз почти не идвам — опитвам се да му обясня.

Давам му шейсет долара — двойно повече, отколкото сме се споразумели.

— Благодаря — казва ми той. — Ще ти трябва ли помощ да се качиш там?

Поглежда многозначително патериците ми и скалистия бряг, по който ще се наложи да се изкача, за да стигна до бунгалото.

— Добре съм — уверявам го. — Насвяткаш ли се кристален мет, не чувстваш нищо.

— Ха! — късо и остро се изсмива той. — Съмнявам се.

В следващите няколко минути лодката му се отдалечава, а аз стоя на скалистия бряг в средата на залива Пюджит Саунд. Вятърът е остър и мирише на сол, а когато по бузата ми се кондензират капки, те парят като сълзи.

В бунгалото поне има електричество. Черна жица е провиснала от близкия стълб. Изкуцуквам по стръмнината. Гумените тампони на патериците ми се забиват в камъчета и чакъл. Вратата се отваря без нужда от ключ.

Щраквам ключа, за да запаля лампата. Вътрешността на бунгалото прилича на камера за изтезания. Прозорците са скрити под провесени вълнени одеяла, които напълно спират слънчевата светлина. В средата на стаята има дървен стол. Пред него на триножник е монтирана видеокамера. Към стола е пристегнат труп.

Повечето от тъканта на лицето му вече я няма и петната на тези места приличат на стара кожа, жълта и чуплива, опъната върху череп, който озъбено ми се хили. Мъжът на стола е фиксиран с черен изолирбанд през китките и глезените. Облечен е в делови костюм. Очните му кухини са празни. Гледа ме сляпо и усмихнато.

В дъното има маса, а до нея малък метален умивалник. Затварям вратата на бунгалото и отивам до умивалника. Над крана е закачено старо метално огледало. Опитвам се да не поглеждам отражението на лицето си. Под огледалото има дървена лавица, върху която е оставен бръснач. В умивалника има купчинка коса. Тъмнокестенява, вече посивяла. Моят цвят.

Отивам с накуцване до масата. На нея лежи плик, стара ръчна пишеща машина и затворен лаптоп. Стикер върху капака на лаптопа казва „Пусни видеото“.

Отварям компютъра и той се събужда от електронния си сън. В центъра на екрана има икона на видеофайл с име „Пусни ме“.

Изваждам мобилния си телефон. Силата на сигнала е на едно деление. Набирам номер. Отговаря ми непознат женски глас и аз й казвам да ме свърже с Даръл. Не ме пита нито кой съм, нито защо се обаждам.

Просто ми казва да изчакам, после чувам сигнала за звънене и след секунда ми отговаря старият ми колега Даръл, който ми звучи малко не на себе си:

— Йо-йо-йо…? — казва той.

— Даръл, аз съм — Джим Тейн.

Гласът му преминава в шепот.

— Джим? — бързо пита той. — Къде си? Тук те търсят поне сто полицаи. Какво става?

— Имам нужда от помощта ти. Можеш ли да ми подготвиш едно демо… демо на „Пи Скан“?