Джон Локк - Смъртоносни xopa

От магистралата ни се разкриваше отлична гледка към горните етажи на сградата, когато експлодираха и избухнаха в пламъци.

Големия Лош се обади и съобщи:

- Двойния X отиде да се бие на небесния полигон.

- Ами семейството ми? - попита Гарет Ънгър.

Бяхме в централата ми в Бедфорд, Вирджиния, в ста­ята за разпити. Лу стоеше до вратата със скръстени ръце и отегчено изражение. Куин слушаше микс от джаз на айпода си. Подхвърлих на Ънгър мобилен телефон за временно ползване и му казах:

- Ще останеш тук като мой гост, докато не ти се обади Джо Демео. Ако Джо е умен, ще ти даде парола за някои от цифровите си офшорни сметки. Лу вече ми е открил една и на мен. Когато получиш паролите от Демео, ще прехвърлиш средства от сметките на Демео в моята. По­лучи ли Лу потвърждение, че парите са където трябва да бъдат, ще сваля заплахата от Мери и децата.

Всички го чакахме да зададе въпроса, за който знаех­ме, че предстои. Той не ни разочарова.

- А какво ще стане с мен? - попита.

- Тук вече имаме мъничка дилема - отвърнах. - От една страна, ти кроеше как да ме убиеш преди някол­ко часа и това никак не ми е драго. От друга страна, ми трябваш жив, в случай че някой в банката поиска устно или писмено потвърждение за транзакцията. Сигурен съм, че като адвокат на Демео ще им предоставиш нуж- ното за извършване на превода.

Той ме гледаше жално.

- Няма да те лъжа, Гарет - казах. - Ти беше главен участник в убийството на Грег, Мелани и Мади Доус. По твоя вина светът на Ади се срина.

- Като ме убиеш, няма да ги върнеш обратно - отгово­ри Ънгър. - Аз просто позволих това да се случи. Ако не бях, Демео щеше да убие моето семейство.

- Бил си в затруднено положение - отбелязах - и още си в такова. Както посочи, убийството ти няма да ги вър­не обратно. Ала парите са мощен лек и достатъчна сума пари ще помогне на всички ни да се справим със загуба­та.

- Ще направя каквото поискаш - обеща той.

Помислих около минута.

- Да видим как ще потръгнат нещата, Гарет. Ако ми по­могнеш да измъкна поне двайсет милиона от Джо Демео, няма да те убия.

Гарет погледна към Куин.

- Ами той?

- Нито пък той.

- И ще ме пуснеш да си ида?

- Дори ще ти дам човек да те откара до вкъщи.

- Предпочитам да взема такси, ако може.

- И така става, все едно.

- Може ли да се обадя на семейството си?

- Не и докато това не приключи.

Той кимна и попита:

- Междувременно къде ще спя?

- С Куин отиваме до града за няколко часа. Докато се вър­на, можеш да спиш в моето легло.

- Много великодушно - избъбри Ънгър. - Благодаря.

Махнах небрежно с ръка.

- Е, нищо де, голяма работа.

Щеше ми се да му видя физиономията, когато Лу го отве­деше да пренощува в подземната ми затворническа килия.

Колби, Калифорния, беше малък град и не беше необи­чайно човек да зърне Чарли Уайтсайд да излиза от ка­бинета на психотерапевтката си на Бол Стрийт. Не бе тайна, че депресията на Чарли го извади от афганистанската вой­на. Едно време операторите на безпилотни самолети живот си живееха. Чарли можеше да си седи в стая с климатик във военновъздушната база „Едуардс“ и да изстрелва дистан- ционно контролирани безпилотни изтребители, докато си дъвче порцията от някое заведение за бързо хранене. Рабо­тата му за деня се изчерпваше с това да преглежда заснетото от безпилотни наблюдателни самолети, от време на време да се прицели в мишена, да натисне бутон на лоста за упра­вление, след което можеше да се прибере да вечеря с жена си и детето.

Изглеждаше толкова лесен начин да се води война, че в началните седмици на терапията на психотерапевтката ѝ беше трудно да разбере за какво мрънка Чарли.

- Та ти си човек - изтъкваше тя, - на когото цял живот му се е налагало да се справя с фрустрация и присмех.

Чарли бе затворил очи, докато превърташе наум фил­мовата лента на живота си.

- И с много по-лошо - посочи.

Чарли не преувеличаваше. Макар родителите му да бяха нормални, на Чарли му трябваха много години да достигне пълния си ръст от осемдесет и един сантиме­тра. Баща му, мечтал си синът му да спечели стипендия с дарба на атлет, беше неспособен да се зарадва на което и да било от постиженията на Чарли. Майката на Чарли, от своя страна, беше приела състоянието му от самото нача­ло - ала със стоическо отчуждение и огромно неудобство. Нито един от родителите му формално не го подлагаше на тормоз, но пък и не го прегърнаха и приласкаха. По­лагаха за него дежурните грижи, удовлетворяваха физи­ческите му потребности. Но ако някой си беше направил труда да забележи - а това не се случи, - щеше да е ясно, че ролята на Чарли в семейната динамика се свеждаше до това да е аксесоар в живота на родителите си.