Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Значи мозъкът ви е наясно, че не бихте повярвали на болка в гърба. Подсъзнанието е изключително хитро. Не би създало болка, която лесно може да бъде пренебрег­ната. Печели предимство, като създава нещо достатъчно убедително, та да се фокусирате върху него. Във вашия случай ще стрелям напосоки, като предположа, че баща ви или друг близък е починал от инфаркт.

Усещах как погледът ѝ търси реакция.

- Искате да кажете, че болката е нещо като димна заве­са, подсъзнанието ми я е създало, за да ме разсее от това, което съм вършил в момента.

- Точно така. Радвайте се, че не е било колит.

- Колит?

- Това е най-лошият вид психосоматична болка.

- По-лоша от тази в сърцето?

- Много по-лоша.

- Добре - съгласих се. - Но както вече споменах, вър­шил съм същото, което и тогава, много пъти преди това.

- Помислете отново, Донован. Обзалагам се, че този път е имало нещо по-различно.

Значи тя ми казваше, че съзнанието ми не е искало да убия сестрите Питърсън. Не, не беше само това. Съзна­нието ми се опита да ми попречи да ги убия. Но защо? Бях убил десетки - добре, повече от сто - души преди това. С какво бяха различни Питърсън? Не можеше да е това, че са жени. Бях убивал жени, без да изпитвам болка или да се поддавам на размисли. Не беше и от това, че съм започнал да се размеквам, защото съвсем скоро убих Нед Денхолън без намек за болка в гърдите.

Кое правеше сестрите Питърсън различни от остана­лите?

Отговорът се криеше в подсъзнанието ми - място, до което нямах достъп. Явно полагах твърде много усилия, да открия логиката в нещо, което съзнанието ми се опит­ваше да подтисне. Най-доброто решение беше да спра за момент и да опитам отново по-късно. Изправих се.

Тя се изправи.

Стиснахме си ръцете.

- Ще дойдете ли отново? - попита тя.

- Дадохте ми тема за сериозен размисъл.

- Имате нужда - увери ме.

- Ще ви уведомя.

За миг ми се стори, че иска да добави нещо. Мисълта пробяга по лицето ѝ като хартийка, вдигната от вятъра. В крайна сметка реши да премълчи, каквото и да беше, а за мен остана премислянето на различни отговори.

Осъзнах, че вероятно използваше този трик, за да на­кара пациентите си да се върнат.

Сензорни ресурси разполагаше с „Гълфстрийм“ в хангар в Трентън, който трябваше да се върне в Лос Анджелис, затова с Кали се качихме в него на път за Вегас. Имаш ли на разположение такъв превоз, не го изпускаш. В един идеа­лен свят бихме се върнали със същия самолет, но все пак не можех да се оплаквам. Щеше да се наложи да се изръся от джоба си за чартърен полет обратно до дома в четвъртък. Тъкмо щях да го използвам да закара мен и Катлийн вечерта за погребението на Чарли в петък.

Пътуването от Трентън до Вегас с Г4 трае около чети­ри часа. Много време за приказки, но ние мълчахме през повечето от полета. Не можех да спра да мисля за анализа на доктор Крауч на психологическата ми болка. Докато не откриех причината за нея, щях да бъда уязвим във възможно най-неподходящи моменти. Подобен физически проблем можеше да се окаже фатален в моята работа.

- Цирк дьо Солей - изрекох.

Кали ме погледна.

- Какво за него?

- Не знаех, че си такъв почитател на спектаклите.

- Много неща не знаеш за мен - отговори тя.

Истина е, помислих си. Но в същото време и много знаех.

Ето как ставаш Кали: осемгодишна си, гледаш теле­визия, играеш на двора, ходиш на училище, притежа­ваш най-сияйната усмивка и най-звънливия смях в це­лия град. Само дето един ден, както играеш пред дома на приятелче, небето притъмнява и ти решаваш, че ако тичаш, можеш да избягаш от дъжда, разстоянието е само няколко пресечки.

Затичваш се, на половината път до дома си, когато за­почва силно да вали и правиш нещо, което променя це­лия ти живот.

Поколебаваш се.

Спираш да тичаш и започваш да се чудиш какво да правиш. Да продължиш ли към вкъщи или да се върнеш в дома на приятелката си и да се обадиш на майка си да те вземе.

В този миг на нерешителност си дръпната, ударена и завлечена в храстите.

Мъжът е едър и силен. Мирише на чесън и плесеняса­ло сирене.

Натиска те с лице към калта, не е нужно да те удря в тила, но все пак го прави отново и отново. От всеки удар ти причернява и ти се иска да крещиш, но от устата ти излиза единствено съскане.

Вонливецът смъква гащичките ти до глезените и от­ново те удря. Започва да те пипа по начин, за който ти е известно, че е неприличен. В началото не си толкова притеснена, защото искаш единствено да спре да те удря по главата. Ала тогава ти заговаря с любовен тон, нарича те неговото секси момиченце и започва да ти се повръща. Езикът му става съвсем мръснишки, нарича те всякаква и ти се иска да престане с тези приказки и пак да започне да те удря.