Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Ами русичката, дето работи за теб?

- Какво за нея?

- Тя ще дойде ли?

- На партито? Няма начин.

- Покани ли я?

- Да.

- Може би трябва аз да го сторя...как му се вика... да отправя лична покана.

Представих си Кали да се издокара, за да присъства на някакво събитие. Изключителна красавица е, но...

- Не я бива много с хората - уверих го.

- Освен като ги убива.

- Освен тогава - потвърдих.

- Ако хлапето се забърка в нещо в Дарнел, Западна Вирджиния, то ще се случи в бар-грил „Грантлайн“.

- И?

- Познавам бармана, Теди Бой. Дължи ми голяма ус­луга.

- Не казвам, че искам да счупите краката на Чарли. Поне не още.

- Само ти казвам, че Теди Бой е в час. Ако твоят човек е бил в бара, той ще ми каже. В случай, че тя се появи, ще я наглежда.

- Кимбърли е само на шестнайсет - отбелязах, - не ходи по барове.

- Дарнел си е Дарнел - рече Сал.

- Какво искаш да кажеш?

- Бил ли си там?

- Не.

- В Дарнел има само пиене, наркотици и чукане.

- Моля?

- Ей, нищо лично - побърза да ме успокои той.

Замислих се над думите му и за това как родителите никога не си представят, че детето им може да тръгне по лош път.

- Я вземи да се обадиш на Теди Бой още днес - помо­лих.

- Готово - прие той. - Нали се сещаш за джуджетата?

- Сал имаше способността да сменя темата по-бързо и от конгресмен.

- Виктор и Хуго? - попитах.

- Същите.

- Какво за тях?

- Ще дойдат на партито ми.

- Чух - казах.

- Телом.

- Ще се опитам да се отърся от представата - рекох. - Предупреди момчетата си да не се занасят с тях. Могат да бъдат страховити.

- Предупредени са. Тези джуджета видяха сметката на Джо Демео.

- Предпочитат да ги наричат малки хора - припомних му.

- А аз предпочитам дебели пликове.

Сал имаше предвид пликовете с приноса на по-низ- шите босове и специалните гости, които очакваше да по­лучи на партито.

- Винаги съм бил добър с теб - започна да нарежда. - А и това с дъщеря ти е още един пример. Благотворител­ността... как му се викаше... започва у дома.

- В случая в твоя дом.

- Това ми бяха думите. Та, изненадай ме - допълни. - Приятно.

Сал живее в жесток свят, в него лоялността се измерва в пари или в трупове. Стана ми навик да предоставям в повече и от двете.

- Да те изненадам ли? - измърморих. - Сал, ще ти взе­ма акъла.

- Нищо повече не искам - отвърна той.

Кабинетът на госпожица Н. Крауч, доктор по медицина, се намираше в Нюарк, Ню Джърси, на ъгъла на Съмър и Седма, до междущатската магистрала 280. Госпожица Крауч споделяше апартамента, в който се намираше кабинета ѝ, с детски психолог на име Агнес Батъл. Агнес вършеше нещо на бюрото в приемната, когато влязох. Посочи ми кабинета на госпожица Крауч и аз се насочих натам.

Госпожица Н. Крауч стана и протегна ръка за поздрав. Представихме се един на друг, тя посочи към меката ме­бел и ме покани:

- Заповядайте, настанете се удобно.

Набързо огледах кабинета. Основният цвят беше тъм­но лилав с изключение на отсрещната стена, която беше оформена със светлокафява декоративна мазилка, леко изпъстрена с черно, така че да прилича на корк. На нея висяха няколко сертификата за професионална квалифи­кация и диплома от медицинския институт към Универ­ситета в Питсбърг. Всичко беше свежо и модерно, нищо общо със старата дървена ламперия във входното прос­транство.

Избрах меко кожено кресло с висока облегалка и сед­нах в него.

Госпожица Н. Крауч започна:

- Доктор Хеджпет спомена за възможна психосоматична болка?

Ако Дарвин, посредникът ми в правителството, знае­ше, че имам час при психиатър, щеше да прати някого да ме убие. С тази мисъл на ума си се въздържах от подроб­ни обяснения. Седях спокойно и я гледах.

Беше облечена в тъмносиня пола на волани и подхо­дящо сако, което носеше разкопчано. Блузата ѝ беше от кремава коприна с овално деколте. На шията ѝ имаше ко­лие от бяло злато с две висящи синджирчета, увиснали скромно между гърдите ѝ.

- Можете да продължите да мълчите, господин Крийд. Но трябва да сте наясно, че се плаща при всички положе­ния.

След тези думи млъкна и впери поглед в мен. От опита си с жените бях установил, че не обичат да мълчат дълго. Ето защо се изненадах, че останахме в пълно мълчание, загледани един в друг през следващите двайсет минути.

Накрая заявих.

- Май ви харесвам, госпожице Крауч.

- Радвам се да го чуя, господин Крийд.

- Наричайте ме Донован.

Тя кимна и пак замълчахме, докато осъзна, че е неин ред да заговори.