Джеффри Дивер - Невидимия

— В какъв смисъл?

— Кат ти викам „гадже“, не го правя като част от изпита. Не се налага, нъл’ се сещаш, да официалничим. Казвам го, щото съм впечатлен. И щото ти си… нъл’ се сещаш? — Той се усмихна чаровно. — Ня’ам навика да правя комплименти. От мойта уста това е нещо сериозно.

„Щото ти си… нъл’ се сещаш?“

— Ехо, да не се обиди нещо?

— Изобщо не съм се обидила. Но все пак предпочитам „полицай“. Това обръщение ще използваме.

— Хайде, не съм искал да те обидя. Ти си готино маце. А аз съм пич. Нъл’ се сещаш… Това е.

— Това е — отсече тя и си тръгна.

Той й препречи пътя и се намръщи:

— Хей, чакай малко. Така не е добре. Дай да те черпя една бира. Ще ме харесаш, кат’ ме опознаеш.

— Не бъди толкова сигурен — изсмя се един от колегите му.

Свалячът му показа среден пръст и отново се обърна към Сакс.

В този момент пейджърът й изпиука и тя видя номера на Линкълн Райм на дисплея. След него се появи думата „СПЕШНО“.

— Трябва да вървя — рече Сакс.

— Нямаш ли време за бира? — попита полицаят и се нацупи като малко дете.

— Не.

— Амиии… що не ми дадеш номера си?

Тя насочи показалец към него:

— Бум, бум.

И се затича към жълтия си „Шевролет Камаро“.

„Това ли е училище?“

Сакс вървеше по коридора и тътреше зад себе си големия черен куфар с материалите за полицейски огледи. Подуши миризма на мухъл и стара дървесина. От тавана висяха прашни паяжини.

Как би могло да се изучава музика тук? Сградата по-скоро приличаше на декор за някой от романите на Ан Райс, които четеше майка й.

— Зловещо — промърмори една от полицайките, пристигнали първи на местопрестъплението.

Това напълно описваше обстановката.

Пред двойната врата в дъното на коридора стояха шестима полицаи (униформени и цивилни). Рошавият Лон Селито стискаше бележника си и разговаряше с един пазач. Дрехите на човека бяха в тон със стените и тавана — прашни и покрити с петна.

През отворената врата тя зърна друго мрачно помещение — в средата лежеше труп. Жертвата.

Сакс се обърна към един техник:

— Искам светлина. Два прожектора.

Младежът кимна и се забърза към автомобила за бързо реагиране — комби, превозващо необходимата за огледите екипировка. То беше спряно наполовина на тротоара след бясно каране с около 110 км/ч (доста по-спокойна скорост от тази, с която Сакс шофираше своя „Шевролет Камаро SS“, модел 1969 година).

Сакс се взря в младата русокоса жена, просната по гръб на три метра от нея. Коремът й беше изпъкнал, защото вързаните й ръце бяха под гърба й. Въпреки оскъдното осветление Сакс ясно различи дълбоките белези от въже по врата, кръвта по устните и брадичката й — вероятно защото си беше прехапала езика, както често става при задушаване.

Тя веднага направи предварителните си наблюдения: без венчална халка, обеци със зеленикави камъни, износени маратонки. Нямаше следи от грабеж, сексуално малтретиране или изтезаване.

— Кой е първият пристигнал полицай?

Беше висока жена с къса кестенява коса, на значката й пишеше „Д. Франсискович“.

— Ние — отвърна тя и кимна към русата си партньорка, „Н. Аусонио“.

Израженията им бяха тревожни, Франсискович барабанеше с пръсти по кобура си. Аусонио постоянно хвърляше погледи към трупа. Сакс се досети, че за пръв път се сблъскват с убийство.

Двете полицайки разказаха за случилото се. Как заварили престъпника, как ги заслепил, скрил се и се барикадирал. И накрая изчезнал.

— Значи каза, че имал заложник, така ли?

— Да — отвърна Аусонио. — Но никой студент не липсва. Сигурни сме, че блъфираше.

— Жертвата?

— Светлана Расникова — отвърна Аусонио. — На двайсет и четири. Студентка.

Селито се обърна към Сакс:

— Бединг и Сол разпитват всички, които са били в сградата тази сутрин.

— Кой е влизал? — кимна към залата Сакс.

— Първите пристигнали полицаи. После двама санитари и двама от спецотряда. Излезли са веднага щом са се уверили, че е чисто. Местопрестъплението е почти непокътнато.

— Пазачът също влиза — добави Аусонио. — Но съвсем за малко.

— Добре. Свидетели?

— Само един чистач.

— Не е видял нищо — добави Франсискович.

— Ще се наложи да огледам подметките на обувките му за сравнение. Ще го доведете ли?

— Разбира се — отвърна Аусонио.

От единия куфар Сакс извади запечатан найлонов плик. Отвори го и измъкна бял гащеризон „Тайвек“. Облече го и си сложи качулка и ръкавици. Това е стандартното облекло за детективите в Нюйоркското полицейско управление. Предотвратява замърсяването на местопрестъплението с различни частици (влакна, косми, епителни клетки и други) от тялото на извършващия огледа. Костюмът имаше и специални чорапи, покриващи обувките, но Сакс все пак направи онова, за което Райм винаги настояваше — сложи ластични ленти на краката си, за да не бърка отпечатъците си с тези от обувките на извършителя.