Джеффри Дивер - Невидимия

„Зловещо…“

— Райм, странна работа…

— Не те чувам, Сакс.

Тя си даде сметка, че неволно е започнала да шепне.

— Около падналите столове има следи от изгорял конец. Мирише на азотна киселина и сяра. Полицайката каза, че стрелял веднъж. Вътре обаче не мирише на бездимен барут, а на нещо друго. А, да… Някаква сива бомбичка. Може би не е имало никакъв изстрел… Чакай. Ето още нещо, под стола. Малка зелена платка с високоговорител.

— Малка ли? — попита жлъчно той. — Метърът е малък в сравнение с километъра. Един километър е малък в сравнение със сто, Сакс.

— Извинявай. Около пет на дванайсет сантиметра.

— В сравнение с монета от един цент това е голямо, не мислиш ли?

„Разбрах, благодаря за напомнянето“ — помисли си тя.

Прибра всичко и излезе през втората врата — аварийния изход. Сне отпечатъците, които намери там. Накрая събра микроулики за сравнение с тези от мястото, където бяха стояли престъпникът и жертвата.

— Прибрах всичко, Райм. Идвам след половин час.

— Ами тайният изход, за който говорят всички?

— Не намирам такъв.

— Добре, идвай, Сакс.

Тя се върна във фоайето и пусна фотографите и екипа за снемане на пръстови отпечатъци, Франсискович и Аусонио я чакаха при вратата.

— Намерихте ли чистача? — попита Сакс. — Трябва да видя обувките му.

Аусонио поклати глава:

— Наложило се да закара жена си на работа. Оставих съобщение в отдел „Човешки ресурси“ да се обади.

Партньорката й каза тържествено:

— Хей, полицай, с Нанси говорихме… Не искаме този боклук да се измъкне. Ако можем да помогнем с нещо, не се колебай да ни се обадиш.

Сакс ги разбираше много добре.

— Ще видя какво мога да направя.

Радиостанцията на Селито изпращя и той се обади. Вслуша се за момент, после обяви:

— Братята Харди. Приключили са с разпита на свидетелите.

Сакс и Селито завариха двамата мъже в главното фоайе. Единият беше висок, другият — нисък, единият имаше лунички, другият — не. Тези детективи се бяха специализирали в разпитването на свидетели.

— Разговаряхме със седем души.

— Плюс пазача.

— Нямаше преподаватели…

— … само студенти.

Наричаха ги Близнаците въпреки коренно различния им външен вид. Тяхна запазена марка бе „допълващото“ задаване на въпроси, което така объркваше и престъпници, и свидетели, че те преставаха да ги различават. Слушателят им можеше да ги разбере най-лесно, ако си представи, че са един човек.

— Информацията не е от най-точните.

— Най-напред — всички са наплашени.

— Обстановката също допринася. — Полицаят кимна към паяжините, висящи от потъмнелия от влага и прах таван.

— Никой не е познавал много добре жертвата. Когато дошла тук сутринта, отишла в зрителната зала с една приятелка. Тя…

— Приятелката.

— … не видяла никого вътре. Поговорили десетина минути. Приятелката излязла около осем.

— Значи — обади се Райм, който ги беше чул по радиостанцията — престъпникът е чакал вътре.

— Жертвата — рече по-ниският от двамата детективи — е дошла от Грузия…

— Това е до Русия.

— … преди около два месеца. Била доста саможива.

— От консулството ще се свържат с роднините й.

— Всички останали студенти са били в друга зала и никой не е чул или видял нищо.

— Съпруг, гадже? — попита Сакс, мислейки за правило номер едно при разследванията на убийства: извършителят обикновено познава жертвата.

— Няма, доколкото е известно на останалите студенти.

— Как е проникнал в сградата? — попита Райм и Сакс предаде въпроса.

Пазачът отговори:

— Единствената отключена врата е на главния вход. Има авариен изход, разбира се, но не може да се отвори отвън.

— Значи е трябвало да мине покрай вас, така ли?

— И да се регистрира. И да бъде заснет от камерата.

Сакс погледна нагоре.

— Има камера, Райм, но, изглежда, не е чистена от месеци.

Събраха се в кабинката на пазача. Той върна записа и го пусна. Бединг и Сол бяха разпитали седем от влезлите в сградата, но с един не бяха разговаряли — кестеняв, брадат възрастен мъж с дънки и широко яке.

— Той е — обяви Франсискович. — Той е убиецът.

Нанси Аусонио кимна.

На записа мъжът се подписа и влезе. През това време пазачът бе свел очи към книгата.

— Не го ли разгледахте? — попита Сакс.

— Не му обърнах внимание. Ако се подпишат, ги пускам. Това ми е работата. Основното ми задължение е да не им позволявам да изнасят.

— Така поне имаме подписа му, Райм. И името. Сигурно са фалшиви, но ще получим проба от почерка му. — Сакс взе книгата. — Къде се подписа?