Джеффри Дивер - Невидимия

— Музика, виж ти — измърмори Лон Селито, като влизаше в спалнята на Райм. — Какво съвпадение.

— Напоследък си пада по джаз — обясни Том на едрия детектив. — Честно да ти кажа, дори аз се изненадах.

— Както вече споменах — настоя на своето Райм, — работя и уредбата просто свири за фон. Какво съвпадение имаш предвид?

Младият болногледач, с бяла риза, черни панталони и голяма пурпурна вратовръзка, кимна към плоскоекранния монитор пред леглото:

— Със сигурност не работи. Освен ако взирането в една и съща страница в продължение на цял час може да се нарече работа. Защо на мен не ми възложи такава работа?

— Команда, обърни страницата.

Компютърът разпозна гласа на Райм и изпълни заповедта му. На монитора се показа следващата страница на „Форензик сайънс ревю“. Райм се обърна предизвикателно към Том:

— Да не би да искаш да ме изпиташ върху петте най-силни екзотични отрови, намерени наскоро в лабораториите на една терористична група в Европа? И какво ще кажеш да заложим малко пари?

— Не, имаме по-важни занимания — отвърна Том.

Така намекваше за физиологичните нужди, за които болногледачите трябва да се грижат по няколко пъти на ден, когато пациентите им са напълно парализирани като Линкълн Райм.

— Ще се заемем с това по-късно — рече криминологът, заслушан в една особено възторжена тромпетна партия.

— Ще се заемем с това веднага. Моля да ни извиниш за момент, Лон.

— Да, разбира се.

Непохватният Селито излезе в коридора пред спалнята на Райм, намираща се на втория етаж на къщата му в Западен Сентрал Парк, и затвори вратата.

Докато Том умело изпълняваше задълженията си, Линкълн Райм слушаше музиката и се питаше: „За какво съвпадение става дума?“

След пет минути Том отново пусна Селито в спалнята.

— Кафе?

— Да. Няма да ми се отрази зле. Твърде рано ми е да работя в събота.

Болногледачът излезе.

— Е, как изглеждам, Линк? — попита застаряващият детектив и се завъртя, за да покаже типичния за гардероба си сив костюм (явно изработен от постоянно намачкан плат).

— На модно ревю ли отиваш?

„Какво е това съвпадение?“

Сетне мислите му се насочиха към музиката. Как, по дяволите, бе възможно човек да свири на тромпет с такава лекота? Как бе възможно да изкараш такъв звук от един метален инструмент?

— Отслабнал съм с осем килограма — обясни детективът. — Рейчъл ме накара да спазвам диета. Тлъстините са основният проблем. Няма да повярваш колко килограми се губят, когато се освободиш от тлъстините.

— Тлъстините, да. Мисля, че това отдавна е известно, Лон. И така…?

С това Райм искаше да каже, че е крайно време да говорят по същество.

— Имам странен случай. Преди половин час са намерили труп в едно музикално училище недалеч оттук. Аз водя разследването и не бих се отказал от малко помощ.

„Музикално училище. А аз слушам музика. Ама че съвпадение.“

Селито изложи някои факти. Убитата била студентка. Престъпникът почти бил заловен, но се измъкнал през някакъв неведом таен изход.

В музиката има математическа точност. Поне това разбираше ученият Райм. Тя е логична, със съвършена структура. Освен това е безкрайна, размишляваше той. Могат да се напишат неограничен брой мелодии. На човек никога не може да му омръзне да композира. Чудеше се как се прави това. Райм смяташе, че няма никакъв творчески талант. Като единайсет-дванайсетгодишен бе взимал уроци по пиано, но макар че се беше влюбил в госпожица Блейкли, той така и не се научи да свири. Най-щастливите му спомени от инструмента бяха, когато направи стробоскопски снимки 1 1 Метод, при който се използва лампа, светваща и изгасваща в синхрон с трептенето на струните, така че те да изглеждат неподвижни. — Б.пр. на трептящите струни за една курсова работа по физика.

— Следиш ли мисълта ми, Линк?

— Разследване, казваш. Странно.

Селито заизброява подробности, които незабавно приковаха вниманието на Райм.

— Трябва да има някакъв изход от залата. Обаче никой не може да го намери.

— Как е местопрестъплението?

— Все още почти непокътнато. Амелия може ли да направи огледа?

Райм погледна часовника и отвърна:

— Ще се освободи след двайсетина минути.

— Няма проблем — успокои го Селито и опипа корема си, сякаш търсеше загубените тлъстини. — Ще й изпратя съобщение.

— Да не я притесняваме.

— Защо, какво прави?

— О, сигурно нещо опасно — отговори Райм и отново се съсредоточи върху нежните звуци на тромпета. — Какво друго може да прави?