Джеффри Дивер - Невидимия

— Подкрепления? — попита Нанси Аусонио, също наскоро приета в патрулния отдел, тя бе по-ниска от партньорката си и руса.

Франсискович не мислеше, че се налага, но не беше сигурна. Патрулиращите полицаи в тази част на Горен Уестсайд се занимаваха главно с катастрофи, разбивания на магазини и кражби на коли, да не споменаваме утешаването на разстроените жертви. За пръв път се сблъскваха с такъв случай — пазачът бе забелязал двете жени на улицата и ги помоли да влязат и да проверят откъде идват писъците. Тъй де, виковете на уплаха.

— Да не викаме никого — отсече Франсискович. — Първо да проверим.

— Счу ми се, че идват оттам — рече пазачът. — Не съм сигурен.

— Зловещо място — отбеляза Аусонио.

Тя бе по-нервна от колежката си, но беше и по-решителна, дори когато се налагаше да се справя с два пъти по-едри от нея мъже.

— Звукът, такова де. Трудно е да се каже. Сещате ли се? Откъде идва.

Франсискович се замисли над думите на партньорката си. „Наистина зловещо, мамка му“ — рече си наум.

Сякаш пристъпваха цяла вечност в мрака — когато не откриха нищо необичайно, пазачът забави ход.

Франсискович кимна към една врата в дъното на коридора:

— Какво има там?

— Няма причина да има студенти. Това е само…

Полицайката отвори вратата.

Пред нея се откри малкото фоайе пред зрителна зала А. До другата врата лежеше млада жена с увито около врата въже и белезници на ръцете. Надвесен над нея стоеше кестеняв, брадат мъж около петдесетте. Той се сепна.

— Не! — извика Аусонио.

— О, Боже! — възкликна пазачът.

Полицайките измъкнаха пистолети и Франсискович се прицели в мъжа:

— Не мърдай! Изправи се бавно, отдалечи се от нея и вдигни ръце!

Гласът й беше по-несигурен от пръстите, стискащи оръжието.

Мъжът се подчини.

— Легни по корем. Да виждам ръцете ти!

Аусонио се насочи към момичето.

Тогава Франсискович забеляза, че мъжът държи едната си ръка стисната.

— Отвори…

Щрак…

Ярка светлина изпълни стаята и заслепи полицайката. Блясъкът дойде от ръката на престъпника и скоро изгасна. Аусонио застина, а Франсискович приклекна, заотстъпва, присвила очи в опит да възстанови зрението си, като местеше цевта наляво-надясно. Убиецът бе затворил клепачи преди проблясването и сега сигурно вадеше пистолет или нож, за да ги нападне.

— Къде, къде, къде? — закрещя тя.

Тогава видя (неясно, сякаш през мъгла), че убиецът влиза тичешком в залата. Затръшна вратата. Отвътре се чу тътрене — сигурно я подпираше със стол или маса.

Аусонио коленичи до момичето. Преряза въжето с ножчето си, обърна тялото и започна изкуствено дишане.

— Има ли друг изход? — попита Франсискович.

— Само един. Отзад, зад ъгъла. Вдясно — накъсано заобяснява пазачът.

— Прозорци?

— Не.

— Хей — извика тя на Аусонио, преди да се втурне в указаната посока, — пази вратата!

— Дадено — отвърна русата полицайка и допря уста до бледите устни на жертвата.

От залата отново долетя трополене, убиецът явно се барикадираше. Франсискович изтича зад ъгъла към вратата, за която й беше казал пазачът. В същото време викаше подкрепления по радиостанцията си. Вдигна поглед и забеляза някакъв човек, застанал в дъното на коридора. Франсискович бързо спря, прицели се в гърдите на мъжа и го освети с яркия си фенер.

— Боже мили! — изхриптя възрастният чистач и изпусна метлата си.

Франсискович се благодари на Господ, че държеше пръста си далеч от спусъка.

— Видяхте ли някого да излиза от тази врата?

— Какво става?

— Видяхте ли някого? — изкрещя Франсискович.

— Не.

— От колко време сте тук?

— Не знам. От десетина минути.

Отвътре се чу ново тътрене, убиецът продължаваше да се барикадира. Франсискович отпрати чистача и пазача в главния коридор, сетне се приближи предпазливо до страничната врата. Вдигна пистолета на нивото на очите си и внимателно опита бравата. Беше отключено. Тя се отдръпна встрани, в случай че престъпникът стреля през вратата. Спомняше си този трик от инструктажа в полицейското управление, макар че сигурно някой й го беше казвал и в Академията.

Отвътре се чу ново думкане.

— Нанси, там ли си? — прошепна Франсискович в радиостанцията.

— Мъртва е — прозвуча разтрепераният глас на Аусонио. — Опитах всичко, но е мъртва.

— Той не е излязъл оттук. Още е вътре. Чувам го.

— Опитах, Даян. Опитах.

— Зарежи това. Хайде. Успокой се. Спокойна ли си?

— Да, спокойна съм. Наистина. Извиках подкрепления. Да го пипнем, хайде.