Джеффри Дивер - Невидимия

— Не — отсече Франсискович. — Ще го държим вътре, докато дойде Специалният отряд. Нищо повече. Стой там. Не се приближавай до вратата. Не прави нищо.

Тогава мъжът изкрещя от стаята:

— Имам заложник. Тук има едно момиче. Ако опитате да влезете, ще я убия.

„О, Господи…“

— Хей! — извика Франсискович. — Никой няма да прави нищо. Не се бой. Не наранявай никого.

„Това ли бе правилният начин за действие в такъв случай?“, запита се. Нито филмите, нито обучението в Академията можеха да й помогнат. Чу как Аусонио се обажда на централата и докладва, че вече има и заложник.

Франсискович извика на убиеца:

— Само спокойно! Можеш…

Прозвуча изстрел, Франсискович подскочи.

— Какво стана? Това ти ли беше? — извика в радиостанцията.

— Не — отвърна партньорката й. — Помислих, че си ти.

— Добре ли си?

— Да. Той каза, че имал заложничка. Мислиш ли, че я е убил?

— Не знам. Отде да знам?

„Къде, по дяволите, са подкрепленията!“

— Даян — прошепна Аусонио по радиостанцията. — Трябва да влезем. Може да е ранена.

Сетне изкрещя:

— Хей, ти!

Не последва отговор.

— Хей, ти, вътре!

Нищо.

— Може би се е самоубил — предположи Франсискович.

„А може би е стрелял, за да си помислим, че се е самоубил, и сега ни чака.“

Представи си ужасна сцена: потъмнялата врата на залата се отваря, бледа светлина пада върху моравото лице на жертвата. Беше постъпила в полицията, за да предотвратява такива неща — или да хваща извършителите им.

— Трябва да влезем, Даян — прошепна Аусонио.

— И аз мисля така. Добре. Влизаме. Кажи на пазача да светне лампите в коридора.

Странно, но докато си припомняше как трябва да хване пистолета с две ръце, преди да стреля, тя се замисли за родителите си.

След малко Аусонио каза:

— Ключът е тук. Готов е да ги светне, когато му кажа. — Пое си дълбоко въздух и добави: — Готови. Влизаме на „три“. Брой.

— Добре. Едно… Чакай. Аз ще дойда малко отдясно. Да не ме застреляш.

— Добре. Отдясно. Аз ще…

— Ти ще си ми отляво.

— Давай.

— Едно. — Франсискович стисна дръжката. — Две.

Този път пъхна пръст в скобата на спусъка, леко го докосна.

— Три!

Франсискович изкрещя последната дума толкова силно, че партньорката й със сигурност я чу и без радиостанцията. Тя нахълта в правоъгълното помещение точно когато лампите се включиха.

— Не мърдай! — викна…

… но залата беше празна.

Тя приклекна, извъртя се, цевта на пистолета й описа дъга.

Нито следа от убиеца, нито следа от заложничката.

Погледна наляво, към другата врата, където стоеше Нанси Аусонио и също се оглеждаше трескаво.

— Къде? — прошепна русата жена.

Франсискович поклати глава. Забеляза петдесетина сгъваеми дървени стола, подредени в редици. Четири-пет от тях бяха прекатурени. Не приличаха обаче на барикада. Просто бяха разбутани. От дясната й страна имаше ниска сцена. На нея се виждаше усилвател с две колони. Очукан роял. Десетина жици.

Младите полицайки виждаха на практика всичко в залата.

Освен престъпника.

— Какво стана, Нанси? Кажи ми какво стана.

Аусонио не отговори. Също като партньорката си тя се оглеждаше трескаво, взираше се във всеки ъгъл, във всяка мебел, макар че очевидно престъпникът не беше тук.

„Зловещо…“

Прозорци нямаше. Отдушниците бяха само десетина сантиметра в диаметър. Таванът бе дървен. На сцената не се виждаха капаци за подземно ниво. Двете врати, от които бяха влезли, бяха единствените изходи.

„Къде?“ — раздвижи устни Франсискович.

Партньорката й също раздвижи устни и макар че тя не успя да разбере какво иска да каже, отговорът се четеше по лицето й: „Нямам представа.“

— Ехо — прозвуча силен глас от фоайето — двете жени се извъртяха натам с насочени пистолети. — Една линейка и неколцина други полицаи току-що пристигнаха.

Беше пазачът.

С разтуптяно от страх сърце Франсискович го повика вътре.

— То, такова… — замънка той. — Заловихте ли го?

— Тук има някаква измама — рече с треперещ глас Аусонио.

— А? — Пазачът се огледа плахо.

— Има ли някакви капаци за по-долно ниво или нещо подобно?

— Не. Няма. Той не е ли тук?

Франсискович чу гласовете на полицаите и санитарите. Дрънкане на метал. Двете жени стояха като хипнотизирани в средата на залата, смутени и уплашени, и напразно се опитваха да отгатнат как убиецът е успял да се измъкне от зала без изход.

— Я, той слушал музика.

— Не, не слушам музика. Просто някой е пуснал уредбата. Това е.