Джозеф Файндер - Погребани тайни

— Когато казах, че бих се омъжила за счетоводител, не говорех сериозно.

— Така ли?

— Така. Ще се задоволя с администратор на бази-данни.

— Сериозно говоря. Дори да се заобиколиш с пет реда охрана, луксозният ти хеликоптер пак ще падне над Марбела. За теб не знам, но аз предпочитам да видя куршума, който лети към мен.

Известно време и двамата се взирахме упорито напред.

— Знаеш ли — каза тя, — сигурно не бива да ти го казвам, но ще извършим арест във връзка със случая „Меркурий“.

— Чудех се дали това някога ще стане.

Седмиците се бяха превърнали в месеци, а никой от „инвеститорите“ на Маршъл Маркъс не беше доведен за разпит. Ничие име не се бе появило в пресата. Маршъл Маркъс остана на свобода, тъй като беше съдействал напълно на ФБР, и новите му адвокати все още преговаряха с Комисията по ценните книжа и борсите. Много от инвеститорите искаха главата му на поднос и той със сигурност щеше да полежи известно време в затвора. Извън това обаче сякаш нищо не се беше случило.

Наречете ме циник, но се зачудих дали някой не се е обадил тихомълком на главния прокурор. Или му е прошепнал нещо, докато са хапвали пържоли в „Чарли Палмър“ във Вашингтон.

— Сложно е — отвърна Даяна. — Става дума за изключително видни хора — старши правителствени служители, членове на сената. Както се казва, ако ще стреляш по краля, ще трябва да го убиеш.

— Но нали разполагате с имена и банкови сметки…

— Внезапно по горните етажи на Министерството на отбраната се напълни с притеснени хора, които искат да одобрят всяка предприета стъпка. Искат да бъдем напълно изчерпателни, за да имаме готовност, преди да се захванат с корупция на такова ниво. Ще бъдат разрушени кариери и репутации, освен това доверието на хората в избраниците им ще бъде разклатено.

— Пази боже — процедих сухо аз.

— Криминалният отдел настоява да получи какви ли не банкови извлечения от целия свят, включително от офшорни банки, които и след сто години няма да съдействат.

— С други думи нищо няма да стане.

Тя мълчеше.

— Както казах, сложно е.

— Това не те ли дразни?

— Просто се старая да си върша работата добре.

— И кого ще арестувате?

— Генерал Марк Худ.

Изгледах я косо, после отново насочих поглед към пътя.

— На какво основание?

— Присвояване на средства, измама… списъкът с обвинения е дълъг. Той е ръководел незаконното прехвърляне на средства от черния бюджет на Пентагона.

— Досетих се — кимнах аз.

— Надушил си го, нали? Преди да те уволни.

— Предполагам, макар че тогава още не го знаех.

В продължение на няколко километра никой не проговори. „Може би, казах си аз, единствената истинска справедливост е кармата“. Да вземем Тейлър Армстронг, например. Тя твърдеше, че когато Маурицио Перейра настоял да го запознае с най-добрата си приятелка Алекса, тя изобщо нямала представа какво ще стане. Повярвах й. Не, че това я правеше по-малко егоцентрична, хлъзгава и подмолна.

Малко след разговора ни Тейлър напусна училище и замина за едно заведение в западен Масачузетс, където специализираха в „новаторски терапии“ за ученици със сериозни проблеми в поведението. Пансионът беше печално известен с това, че там прибягват до електрошокова терапия и в сравнение с него академия „Марстън Лий“ приличаше на спа център. Изискваха се и ежеседмични сеанси с родителите, което нямаше да представлява проблем, тъй като баща й, сенатор Армстронг, беше обявил, че се отказва от политиката, за да прекарва повече време с близките си.

Видях табела „Изход“ и дадох знак, че ще завия.

— Къде отиваме?

— Виждала ли си кампуса в Екситър?

— Не. Защо да съм го… — Щом се досети, тя каза: — Мислиш ли, че е готова да те види?

Сега ще разберем.

Даяна остана да ме чака в колата. Смяташе, че е най-добре известно време да остана сам с Алекса.

Женският отбор по хокей на трева тренираше на покрития с разкошна изкуствена зеленина терен в дъното на кампуса. Нищо не знаех за хокея на трева, но приличаше на касапница. Няколко от момичетата наистина блестяха, особено едно от тях, и когато се обърна, видях, че е Алекса.

Носеше лента на челото, косата й беше опъната на опашка, ръцете й бяха загорели и мускулести, краката — дълги и стройни. Синият протектор за уста й придаваше свиреп вид, но тя изглеждаше здрава и доволна.

Треньорката изсвири и кресна „Да пийнем малко вода!“, и момичетата извадиха протекторите с прецизно, автоматично движение. Някои ги пъхнаха в спортните си сутиени, други — в наколенките си. Докато вървяха към чешмите, те крещяха, смееха се и високо си приказваха. Няколко от тях прегърнаха Алекса — бях забравил колко по-склонни на нежност са момичетата на тази възраст в сравнение с момчетата — и се разсмяха.