Джозеф Файндер - Погребани тайни

Шектър поклати глава.

— Кучи син! — каза той, отвори чекмеджето на бюрото си и един от агентите извика:

— Не мърдай!

Шектър обаче не търсеше пистолет, а ментов бонбон, който пъхна в устата си.

— Господа — обяви той с блажена усмивка, — моля, заповядайте!

Не стана, което не беше в негов стил.

— Дейвид, съжалявам — каза Маркъс.

Обърнах се и видях, че Шектър се взира в мен с втренчени очи. От устата му излизаше пяна, подуших аромат на бадеми.

— Имате ли комплект за първа помощ? — креснах аз и двама от агентите нахлуха в стаята. Единият провери пулса на Шектър, първо на китката, а после на шията му, и поклати глава.

Дейвид Шектър обичаше да се хвали, че всички ангели са му ясни. Явно в крайна сметка беше прав.

В началото на есента изведох Даяна на разходка с колата. Искаше да види листата в Нова Англия. Никога не съм си падал особено по тях, но огненочервените кленове наистина бяха впечатляващи. Тя не беше определила маршрут, просто искаше да кара. Предложих Ню Хампшър, защото промяната там бе напреднала повече. Никой от нас не заговори за последния път, когато бяхме там заедно.

След като пътувахме известно време, аз казах:

— Приготвил съм ти нещо.

— Оп-па…

— Погледни в жабката.

Тя ме погледна объркано, отвори жабката и извади малка несръчно опакована кутийка. Вдигна я и се престори, че се възхищава на постижението ми.

— Ти си същинска Марта Стюарт — подразни ме Даяна.

— Не ми е силна страна — признах аз. — То се вижда.

Тя разкъса хартията и зяпна.

— Не мога да повярвам — заяви Даяна, взирайки се в осмоъгълното черно шише с парфюм. — Къде намери „Nombre Noir“, за бога? При това цели 30 милилитра! Последния път, когато погледнах в Ибей, 15 милилитра се продаваха за повече от 750 долара. Откъде го намери?

— Помниш ли моя приятел, търговецът на оръжие от Йордания?

— Самир ли?

— Да. Сами ми го намери. Един от клиентите му, шейх от Абу Даби, държал голям запас в склад с климатик.

— Благодари на Самир от мое име.

— О, благодарих му, повярвай ми. Все едно го молех за ядрена глава. Само че когато ми го прати, ти вече беше заминала.

— Можеше да ми го пратиш.

— Нямам доверие на пощите — излъгах аз.

Даяна веднъж ми обясни, че „Nombre Noir“ е един от най-хубавите парфюми, създавани някога, но вече било невъзможно да се намери — компанията, която го произвеждала, губела пари при продажбата на всяко шише. На всичкото отгоре, с присъщата си мъдрост Европейският съюз решил да забрани една от основните му съставки, наречена „дамаскон“, тъй като предизвиквала засилена чувствителност на кожата към слънцето у извънредно малък процент от хората. От компанията изтеглили от пазара всички шишета, които успели да намерят, и ги унищожили, като ги натрошили с валяк.

Щом тя ми каза, че е невъзможно да се намери такъв парфюм, аз естествено реших да намеря.

— Пада ми се, като заминавам, без да те предупредя — засмя се тя.

— Да, точно така.

— Като стана дума за това, предложиха ми работа като специален агент в Маями — каза тя.

— Ей, това е страхотно! — възкликнах аз с целия ентусизъм, който успях да си наложа. — Поздравления! В Маями е страхотно.

— Благодаря.

— Трудно се отказва на такова предложение.

Неловкото мълчание сякаш се проточи безкрайно.

— Ами мястото на Гордън Снайдър?

Шефовете на Снайдър не бяха доволни от факта, че е поставил проследяващо устройство в телефона ми без одобрението им, а после се е опитал да покрие следите си, като излъже, че таен информатор му е съобщил местонахождението на Маурицио Перейра. Понижиха го и го изпратиха в Анкоридж. Чух, че от бюрото му се виждала Русия.

— Не, за това място търсят специалист по организираната престъпност. Нико, може ли да те попитам нещо за Роман Наврозов?

— Давай!

— Това, че хеликоптерът му се разби в Марбела… твърде е удобно, не мислиш ли?

Свих рамене. Сделката си е сделка.

— Нека позная — хората на Путин се опитват да го очистят от години, но без успех, така че ти си се разбрал с някой от източниците ти от КГБ. Разменили сте някаква информация. Не казвам, че случилото се с Наврозов е трагедия, някои дори биха го нарекли справедливост. Сигурно си решил, че така всички печелят.

— Или е било спукана перка, както разправят.

Тя ме изгледа.

— Добре, така да бъде.

След един дълъг миг казах:

— Понякога просто стават такива неща.

— Хмм…

— Чете ли онази статия в „Глоуб“ за счетоводителя, смазан до смърт от шкаф, който паднал върху него? Никъде не е безопасно. Няма гаранции.