Джозеф Файндер - Погребани тайни

— Всъщност не.

Той премигна като бухал иззад очилата с рогови рамки.

— Не разбирате ли какъв грандиозен скандал ще се разрази?

— О, разбира се, че ще бъде грандиозен. Много хора ще се чудят как сте откраднали толкова пари от Пентагона.

Шектър се усмихна притеснено.

Най-сетне бях разбрал истината в един хотелски апартамент в „Мандарин“.

— Сигурно разбирате — беше ми казал Роман Наврозов — колко е дразнещо да стоя отстрани с милиарди долари и евро на разположение, готов да инвестирам в американската индустрия, но правителството ви да ми пречи на всяка крачка, докато САЩ се продава на всяка друга страна в света, включително на заклетите си врагове.

— Мисля, че малко преувеличавате — казах аз.

— Знаете ли, че десет процента от Америка е собственост на Саудитска Арабия? Вижте какво направиха със Световния търговски център. Комунистите в Китай държат по-голямата част от държавните ви облигации. Някои от най-големите военни предприемачи, с които работите, са собственост на чуждестранни конгломерати, но когато аз се опитам да купя някоя металургична, енергийна или компютърна компания, правителството ми отказва. Според някакви анонимни бюрократи в Държавната хазна продажбата щяла да застраши националната сигурност.

— Значи сте щели да използвате „Меркурий“, за да ги притиснете? За да принудите правителството да одобри сделките ви?

Той повдигна рамене.

— Явно в тези папки има неща, които много хора с власт искат да запазят в тайна.

Той сви рамене.

— Слушам ви — казах аз.

Сега аз се облегнах в крехкия си стол-антика, който тревожно изскърца, а Шектър трепна.

— Да превърнете фонд за подкупи в хедж фонд, за да превеждате тайно пари на някои от най-влиятелните хора в Америка в продължение на три десетилетия — заявих аз. — Направо гениално.

Хвърлих красноречив поглед към его-стената му — към множеството снимки, на които ухилен се ръкуваше с бивши секретари на отбраната, държавни секретари, четирима бивши вицепрезиденти и дори няколко президенти.

— Какъв е бил смисълът? Да се издигнете? Какво толкова сте искали? Колко влияние ви е било нужно и за какво?

— И представа си нямате, нали?

— За кое?

Той мълча дълго, огледа безупречното си бюро и отново вдигна очи към мен.

— Вероятно сте твърде млад, за да помните, че имаше времена, когато най-добрите и най-умните постъпваха на работа в правителството, защото така беше редно.

— В Камелот, нали?

— Къде постъпват сега най-добрите ни студенти? В адвокатските кантори и инвестиционните банки. Там, където са парите.

— Обвинявате ли ги?

— Именно. Директорът на „Мерил Линч“ прибра сто милиона долара за това, че изравни компанията си със земята. Човекът, който почти срина „Хоум Депо“, получи двеста и десет милиона само за да се разкара. От друга страна обаче отруденият държавен служител, който помага с управлението на петнадесеттрилионната компания, наречена Съединени американски щати, не може да изпрати децата си в университет! Генерал, който цял живот е пазил страната ни, прекарва последните си години в квартал с еднакви съборетинки в Роквил, Мериленд, като едва свързва двата края с пенсия от сто хиляди годишно!

— Браво — казах аз. — По-добра рационализация за рушвет не бях чувал.

— Рушвет ли? — възкликна Шектър, изчерви се, а очите му проблеснаха. — Наричате това „рушвет“? Защо не го наречете заслужена отплата? Смисълът от „Меркурий“ е най-добрите и най-умните да не бъдат наказвани за това, че са патриоти. Да, Ник, отклонихме парите и построихме защитен ров. Гарантирахме, че най-добрите ни държавни служители никога няма да се тревожат, че нямат пари и ще могат истински да служат на обществото. Със сигурност става дума именно за националната сигурност. За това да бъдат награждавани героите, държавниците и патриотите, а не банкерите и мошениците, които биха продали страната си за няколко базови точки.

Виждах, че вените на врата му туптят.

— Е — тихо казах аз, — доводите ви са смислени. Сигурен съм, че ще получите възможност да ги изложите пред съдебните заседатели.

— Ще отрека, че изобщо сме водили този разговор — каза той с жестока усмивка.

— Не си правете труда — отвърнах аз, станах и отворих вратата на кабинета му. Отвън, от двете страни на Маршъл Маркъс, стояха Гордън Снайдър и Даяна Мадиган, а зад тях чакаха шестима мъже с анораци, на които пишеше „ФБР“.

— Маршъл ще съдейства — заявих аз.