Б. Парис - Срив

1 септември, 15:18: Как е тя?

1 септември, 15:18: Едва я разбирах. Толкова е объркана, все приказваше за убийството, каза ми, че е видяла ножа. Звучеше като напълно откачена.

1 септември, 15:19: Добре. Възнамерявам довечера да й кажа, че е така.

1 септември, 23:27: Казали й?

1 септември, 23:28: Да, още беше напълно неадекватна, когато се прибрах у дома. Затова се възползвах и я помолих да пусне пералнята. Не можа, показах й писмото от доктора с резултатите от тестовете за деменцията.

1 септември, 23:29: Как го прие?

1 септември, 23:29: Ти как мислиш ?

Тръгнах си от кабинета на Мери скоро след това, като обещах да държим връзка. Докато излизах от училището, някой ме повика. Обърнах се и видях Джон да бърза към мен.

— Само не ми казвай, че щеше да си тръгнеш, без едно „здрасти“ с мен — укори ме той. Вгледа се изучаващо в лицето ми. — Как си?

— Не исках да те притеснявам, докато си дежурен по столова — излъгах аз, защото още не бях сигурна дали ми е приятел. — Добре съм.

— Хубаво.

— Не звучиш убедено — отбелязах.

— Просто не очаквах да те видя на крака толкова скоро.

— И защо не?

Джон изглеждаше притеснен.

— Ами не и след всичко, което си преживяла.

— Какво имаш предвид?

— Рейчъл ми сподели — смутено обясни той.

— За какво?

— Ами че си взела свръхдоза.

Кимнах бавно.

— И кога ти каза това?

— Вчера. Позвъни в училището и попита дали не може да се видим на по питие след работа. Канех се да й откажа, защото се опасявах, че отново ще се опита да ме сваля, ала тя обясни, че искала да говорим за теб. Затова се съгласих да се срещнем.

— А после какво стана? — подканих го да продължи.

— Видяхме се в Касъл Уелс и тя ми довери, че миналата седмица си взела свръхдоза и си била откарана в болница. Почувствах се ужасно и ми се прииска да не бях приел отказа на Матю да мина да те видя.

— Кога е било това? — намръщих се аз.

— След като Мери ни съобщи, че си решила да не се връщаш на работа. Не можах да повярвам, защото когато се срещнахме случайно в Браубъри, ти не беше споменала нищо подобно. Та затова ми се стори, че нещо не е съвсем наред. Сякаш липсваше парченце от пъзела. Мери ме уведоми, че страдаш от стрес. Знаех, че убийството на Джейн те измъчва, но си помислих, че бих могъл да те убедя да си промениш решението, макар че можеше да ти се стори глупаво… Матю обаче ме предупреди, че си твърде болна, за да се срещаш с когото и да било. А когато Рейчъл ми каза, че си взела свръхдоза, не можах да проумея как състоянието ти се е влошило толкова много за съвсем кратко време. — Той замълча за миг. — Наистина ли взе свръхдоза, Кас?

Бързо поклатих глава.

— Не беше нарочно. Взех твърде голяма доза от лекарствата си, но без да подозирам за това.

Той изглеждаше облекчен.

— Рейчъл ме помоли да кажа на Мери. Според нея тя трябвало да знае, че си взела свръхдоза.

— И каза ли й?

— Разбира се, че не, не ми е работа. — Той се поколеба за момент. — Знам, че Рейчъл ти е добра приятелка, но не съм убеден, че е чак толкова добра с теб. Стори ми се адски нелоялно да те издаде за свръхдозата. Трябва да си пазиш гърба, Кас.

— Непременно — кимнах аз. — Ако ти се обади през следващите няколко дни, не й казвай, че си ме видял, става ли?

— Няма — обеща той. — Грижи се за себе си, Кас. Ще се видим ли пак?

— Определено — усмихнах се аз. — Дължа ти един обяд, забрави ли?

Тръгнах си от училището, доволна от всичко, което бях свършила досега. Замислих се дали да не отида да се видя с доктор Дийкън, но се съмнявах, че ще успея да получа час, без предварително да съм се обадила. А и бездруго вече знаех, че по негово мнение страдам единствено от стрес. Това можеше и да се е променило, ако е бил информиран за неотдавнашната ми свръхдоза, но поне имах телефона на Рейчъл, за да докажа, че е било дело на Матю, а не мое.

За момента не можех да мисля какво би ми се случило, ако телефонът не беше попаднал в ръцете ми. А и все още нямаше как да си обясня защо двамата човека, които обичах най-много на света, ме бяха предали. Страхувах се, че ще бъда погълната от такава скръб, че няма да мога да направя онова, което реших още в мига, щом чух гласа на Матю от другата страна на телефонната линия в „Спотид кау“. Тогава се заклех, че ще разплета мрежата им от измами.

Нямаше нужда да се срещам с Хана сутринта, нито с жената в охранителната компания, нито с продавачката в бебешкия магазин или Мери, защото всичко вече беше в телефона. Ала когато се бях събудила, още не можех напълно да повярвам какво бяха сторили… И понеже си бяха играли толкова много с ума през изминалите няколко месеца, бях започнала да се съмнявам дали не съм си го измислила или разбрала погрешно онова, което бях прочела. А и не смеех да прочета отново съобщенията, за да не би случайно да ги изтрия или пък Рейчъл или Матю да се появят неочаквано и да ме заварят с телефона в ръка. Излизането ми днес бе потвърдило, че всичко е точно така, както си мислех.