Б. Парис - Срив

Вратата на съседната спалня се отвори. Затаих дъх и зачаках да видя накъде ще тръгне — дали надолу по стълбите и навън към градината, или по коридора към мен. Ако излезеше, дали щях да имам достатъчно време, за да изтичам до всекидневната, да взема телефона на Рейчъл изпод орхидеята и да избягам от къщата, преди да се е върнал? Пеша ли да тръгна или с колата? Ако я вземех, шумът от двигателя щеше да го накара да хукне след мен. Ако тръгнех пеша, колко далеч щях да стигна, преди той да забележи, че не съм в леглото?

Когато чух стъпките му да се приближават по коридора към спалнята, изпитах огромно облекчение, че не се налага да вземам каквото и да било решение. Освен ако той вече не държеше ножа, ако не беше го взел от навеса, преди да се качи.

Щом се появи в спалнята, се наложи да използвам цялата си воля, за да не скоча от леглото и да не го напръскам в очите с лака. Да го нападна, преди да го е сторил той… Пръстът ми, готов върху дюзата на флакона, трепереше толкова силно, че се съмнявах дали ще го улуча. И единствено мисълта, че няма да мога да го обезвредя, преди той да ми се нахвърли, ме задържа намясто. Чух шумоленето на дрехите му, докато се събличаше и се насилих да дишам равномерно, като дълбоко заспала. Ако ме завареше в леглото трепереща като листо, когато си легнеше, той щеше да заподозре нещо.

А тази нощ животът ми зависеше от това да запазя спокойствие.

Когато настъпи утрото, не можех да повярвам, че още съм жива. На Матю сякаш му бе нужно ужасно дълго време, преди да тръгне за работа. След като най-сетне излезе, аз набързо се облякох и слязох в кухнята, където зачаках обаждането му. Беше ми ясно до болка, че точно днес трябваше да изиграя ролята си отлично. Днес, повече отвсякога, трябваше да бъда жената, която той очакваше да съм.

Замислих се, че може да не съм толкова уплашена, след като вече съм наясно кой е мъжът, който мълчи по телефона. Но вече знаех и на какво е способен. Това ме плашеше още повече, ала ми беше от полза, когато телефонът звънна около девет часа. Понеже предния ден му бях проговорила, питайки кой е, сега знаех, че пак ще трябва да му кажа нещо, иначе щеше да се усъмни защо самочувствието ми се е изпарило през нощта. Затова отново попитах кой е и точно преди да затворя, го помолих да ме остави на мира. Изрекох всичко с премерена доза страх в гласа, която се надявах той да оцени.

Имах да върша толкова много неща този ден, ако исках да разплета мрежата им от лъжи и измами, затова отидох с колата до дома на Хана, като се надявах да не е излязла. За щастие колата й беше пред къщата.

Изглеждаше изненадана да ме види и едва когато леко смутено ме попита дали съм по-добре, заподозрях, че Матю й е разказал как съм се опитала да се самоубия. Нямах време да я разпитвам какво точно е чула, само й подхвърлих, че отново съм предишната си аз, надявайки се това да я успокои. Покани ме да вляза на кафе и когато й отказах с извинението, че бързам, видях как се чуди за какво съм се отбила.

— Хана, спомняш ли си онова барбекю, когато ни дойдохте на гости, някъде в края на юли? — попитах аз.

— Да, разбира се — кимна тя. — Хапнахме разкошни мариновани пържоли, които Матю беше взел от фермерския магазин. — Очите й светнаха при спомена.

— Може да ти прозвучи малко глупаво, но дали ви поканих, когато случайно се срещнахме в магазина?

— Да, каза, че искаш да се отбием някой път на барбекю. — Тя кимна.

— Но споменах ли точно кога? Имам предвид, казах ли да дойдете в неделя?

Тя се замисли за момент, като обви талията си с тънките си ръце.

— Не беше ли на следващия ден? Да, точно така, помня как Матю каза, че си го помолила той да звънне и да ни покани, защото си заета в градината.

— Сега се сещам — облекчено въздъхнах аз. — Работата е там, че напоследък имам проблеми с краткосрочната памет и не съм сигурна за някои неща, например дали наистина съм забравила, или изобщо не са се случили по начина, по който ги помня. Това сигурно не ти звучи много логично, нали?

— В известен смисъл, да — леко се усмихна тя.

— Например не мога да спра да мисля за онази ваша покана за вечеря преди няколко седмици, защото не си спомням да сте ни канили…

— Това сигурно е, защото аз говорих с Матю — прекъсна ме Хана. — Оставих няколко съобщения на домашния ви телефон, както и едно на мобилния ти, но когато не ми върна обаждане, звъннах на Матю.

— А той е забравил да ми спомене, че си помолила аз да донеса десерта — кимнах небрежно.