Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

На спирката спря автобус и закри Кондора. Вратите отприщиха сутрешните пътници, които се стекоха към спирката на метрото. Той се присъедини към тази група работещи хора е ранички, някакъв мускулест тип с каска, белокос мъж със син блейзер и с поглед на човек, който седи на рецепцията на някое фоайе в центъра на града без никаква надежда за пенсия.

С наведена глава и скрито от шапката лице, Кондора се добра до спирката на метрото е ескалатора. Ръцете му се повдигаха всеки път, когато му се стореше, че някой ще се отърка в издутия под кафеникавото му яке корем.

На циментовата козирка над перона имаше двойни камери, обърнати в противоположни посоки. Кондора застана точно под тях с надеждата това да е сляпата точка.

Поне сто тела чакаха заедно с него върху червените плочки. Тълпата образуваше две групи, обърнати към двете железопътни линии и отвъд тях — към откритите площи над ниските сгради, дърветата и прозорците на високите административни постройки в далечината.

Обаче никой друг от чакащите на перона на метрото всъщност не беше там.

Четяха от смартфоните си, които държаха в ръка. Таблетите оцветяваха лицата им с потоци от телевизионни предавания, филми или клипчета от Ю Тюб на кучета, които обичат бекон. Запушени уши и изцъклени очи. Десетина човека говореха по мобилни телефони, които Кондора виждаше, още десетина бърбореха по невидими за него устройства, все едно изнасяха монолог, същински опитни привидения. Десетки хора пишеха есемеси. Всичките му спътници съществуваха в потоци от данни, които си въобразяваха, че контролират.

Кондора вдигна лявата си длан към лицето, за да изглежда като всички останали.

Започна да потупва дланта с десния си пръст и на всяко потупване си казваше: Това съм аз.

Сребристо фучене прониза слънчевото петно над релсите.

Влакът днес. Фучене, бръмчене, електрически вой, а не ритмичното подрънкване на Уди Гътри, не стоманеното тракане на блусарите от Мисисипи или на заселниците, запътили се на Запад, за да завладеят прериите на шайените, или на войниците, които се прибират у дома, след като са охранявали Берлинската стена. Влакът днес се плъзга към и от спирката, фучи, тътне и буботи, прекосявайки новия свят.

Дръннаха звънчета. Вратите на влака рязко се отвориха. Мургавият човек с бейзболната шапка, странните очила и кафеникавото найлоново яке, изопнато върху корема му, се качи.

Кондора си намери седалка с лице към посоката на движение на влака. На пътеката имаше прави пътници, но никой не избра да седне до него.

Механичен женски глас оповести по високоговорителя: „ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!“ Дръннаха електронни звънчета. Плъзгащите се врати запечатаха всички вътре. Кондора усети как тапицираната оранжева седалка го засмуква, когато влакът набра скорост.

Бъди нещо повече от движеща се мишена.

Включи новия си мобилен телефон. Набра номера на „Уошингтън Поуст“, който си беше записал в киберкафенето. Изпълни гласовите инструкции, натискайки по бутоните.

Влакът намали пред перон с чакащи хора.

Може момчетата от „мокрите поръчки“ да чакат да се качат — ПОБЪРЗАЙ !

Механичният женски глас отекна във вагона на Кондора и съобщи: „ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ!“ точно когато механичният женски глас от „Уошингтън Поуст“ каза по мобилния телефон на Кондора: „Оставете съобщение или новина след сигнала!“.

„Ще отразите ли как Консултативната квартална комисия на Капитолия заобикаля ченгетата относно убийството на някакъв федерален агент на Тринайсета улица снощи?“

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!

Никой не стреля по него и влакът профуча нататък.

Вагонът се напълни с пътници. Бавачки с поверените им деца. Родители, оставили децата си на бавачките. Съвсем обикновени мъже и жени, които работеха в сгради, наричани с инициали като АЗОС и НИЗ, които влагаха цялото си старание на места като Министерството на правосъдието, които скитаха с развълнуваната тълпа от двайсетинагодишни служители на Капитолия, за да мъдруват закони и вратички в тях, да провеждат нападения, одобрени от американските гласоподаватели чрез усмихнатите лица, които изпращат в този град от предварителната селекция, предложена им от големите пари. Войник със зелена униформа се държеше за лост над главата си и пътуваше прав; беше с двойна капитанска нашивка на врата. Имаше и по някой студент, улични типове.

Дано някои от тях да са ме чули. Дано да пращат имейл или съобщение във Фейсбук или Туитър: „Анди, знаеш ли нещо за убито ченге снощи?“