Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Практичен — изрече мъжът със странната тъмна кожа, шапка на „Редскинс“, смахнати очила и някакво шкембе под кафеникавото яке. — Щом върши работа, значи става.

— Ако продавахме оръжия, щяхме да го правим законно. Тук не продаваме.

— Но сигурно познаваш някого, пък и на кого му пука, ако си върнат на теб.

Мъжът с цигарата вдигна рамене.

— Ето ти двайсетачка. Ще натракам нещо на клавиатурата ти ето там, а телефонът, който ми продадеш, ще ми свърши работа.

Мъжът с цигарата взе двайсетте долара на Кондора и му даде знак да влезе.

Кондора махна с ръка към привидно празния магазин: след теб.

Мъжът е цигарата се отнесе страшно предпазливо към въпросната откачалка — за когото и да го мислеше, влезе в склада отзад, скри се от поглед.

Каквото има да се случва, ще се случи.

Кондора си избра компютър, откъдето можеше да вижда задната стаичка. Както допускаше, машината не искаше парола: благодарение на тази законна особеност се регистрираха сведения за данъчно облагане, пране на пари или счетоводни измами.

Първият резултат от търсачката го изпрати на страницата „Попитай ни!“ на Консултативната квартал на комисия, отговаряща за хълма Капитолия, отвори се прозорче, в което той напечата: „ Какво стана с убийството на агент от Вътрешна сигурност в къщата на Тринайсета улица в Югозападен Вашингтон снощи?“

При второто търсене го изпратиха на уебсайта на Сенатската комисия по разузнаване, където той пропусна трийсетсекундно филмче в холивудски дух, което представяше Комисията като защитник на всеки американски гласоподавател, и намери линка за „Връзка с Комисията“. Кликна върху него и написа: „Защо ЦРУ излиза извън юрисдикцията си и разследва убийство на агент от Вътрешна сигурност на Капитолия снощи!“

След девет кликвания при третото търсене се оказа на уебсайт на „конспиративен център“ с висок рейтинг сред популярните резултати от търсачката и видя система за оставяне на съобщения под надслов „СЛУЧВА СЕ В МОМЕНТА!“, където до всяко публикувано „гражданско сведение“ имаше линк за коментари, които варираха от празнословия до препратки към други уебсайтове. Кондора написа: ,Кой ръководи операцията по прикриване на убийството на агент от Вътрешна сигурност във Вашингтон на Капитолия снощи, в която и ЦРУ е намесено по някакъв начин!“

Следващите две търсачки го отведоха до телефонни номера, които Кондора си записа на лист хартия.

Мъжът с цигарата излезе от задната стаичка, размахвайки мобилен телефон.

— Най-евтиният е трийсет долара. Ще работи… да кажем, четири часа. Под бялата лепенка отзад е номерът.

— Да кажем точно четири часа. — Кондора изтри записа на нещата, които беше търсил в интернет, и даде още няколко от банкнотите си за мобилния телефон. — Да кажем, че ще се вбеся, ако не се окаже така. А за другото, да кажем, че ще се върна към четири днес следобед, за да проверя какво става и кой е тук.

— Я се върнеш, я не.

Той излезе от магазина. Я се върнеш, я не. Какво повече може да се каже ?

Десет минути по-късно стоеше на автобусна спирка, чиито три плексигласови стени бяха облепени с плакати за комунални услуги на испански. Кондора разбра горното заглавие на един от плакатите, което подтикваше читателите да се обаждат на 911 при спешен случай, обаче не знаеше какво означава Jamas tendras que pager!: „Никога не плащате!“.

Зарея поглед надолу по улицата към входа на метрото… вашингтонското метро.

Разбира се, сигурно имаше охранителни камери. Беше направил каквото може по въпроса.

Вашингтонското метро не е денонощно. Предната вечер екипите под прикритие вероятно се бяха возили на последния влак и бяха претърсили крайните станции заедно с метрополицията. Ловците на глави от разузнавателните служби сигурно бяха прегледали системата отново сутринта, преди метрото да отвори на зазоряване. Ала вече беше час пик, ловците на глави от шпионските служби отдавна бяха започнали двойните си дежурства, а обикновените ченгета тъкмо започваха дневната си смяна и щяха да действат само според „обикновен“ сигнал да следят за определени ТО.

Нямаше униформени ченгета, които да оглеждат пътниците, които прокарват картите си през автоматите на оранжевите входни въртележки. Не виждаше мъже и жени с меки дрехи и твърд поглед, които да се навъртат край ескалаторите за перона. Възможно беше да има патрули, екипи под прикритие, които не забелязваше, но беше възможно издирването му вече да се свежда главно до софтуера за лицево разпознаване и други издирващи програми от мрежата на „Големия брат“.