Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Подплатата подрънкваше под червеното найлоново яке, докато Кондора забързано крачеше към работещия на празен ход и набираше по откраднатия мобилен телефон кода на ЦРУ за „агент в беда“.

Светофарът се смени…

Успя, зад пикапа, пред кола, която реагира с клаксон на лъкатушенето му, докато той натискаше „Изпрати“ и подхвърляше мобилния в каросерията на пикапа.

От Спешната линия в Лангли нямаше да разпознаят самоличността на обадилия се. Нямаше да чуят глас. Щяха да активират проследяване с джипиес. Щяха да отклонят ловци на глави от Кондора. Може би щяха да намерят все още включения мобилен телефон, може би щяха да открият по него отпечатъци, може би цяла сутрин щяха да преследват различни може би.

За пръв път звънна на спешната линия от уличен телефон.

Кондора примигна. Изстиналото кафе потрепери в картонената чашка, която стискаше.

Припомняш си, започваш да си припомняш.

Пред него някакъв мъж излезе пред стъклената витрина на магазин.

САЙБЪР УЕБ, ВАШИНГТОН. Табела гласеше „Киберкафене“. С оранжеви букви на стъклената фасада пишеше:

НОВИ И ИЗПОЛЗВАНИ КОМПЮТРИ!

РЕМОНТ НА ЛАПТОПИ, КОМПЮТРИ И МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ!

МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА!

SE HABLA ESPANOL!

Мъж стоеше пред магазина си, пушеше цигара, ближеше улицата с очи.

Чикаго, Калифорния Стрийт, маса в долнопробен бар в петък вечер, седи заедно с абаносовия Етълбърт. Облечен е с безупречен костюм, самоуверен като Кари Грант. Наблюдава те как пиеш втория си шот скоч, който е настоял да приемеш, и казва:

— Да не мислиш, че давам и пет пари за тържествата през 1976 по повод двестагодишнината в нашите добри стари Съединени американски щати? Спазвам сделката — две години обучавам вас, аматьорите, на дребни измами, после излизам на свобода.

— Аз вече отдавна не съм аматьор.

Това си ти. Това е Кондора.

— Обаче въпреки всичко току-що си развали прикритието и ми показа колко ти е голяма патката. — Етълбърт допи уискито си. — Освен това обаче си доста умен. Не се уплаши, когато те доведох тук, единствената бяла физиономия, и да, може би онова време е приключило, но всъщност проблемът никога не е бил черен ли си или бял, а къде ти е мястото, дали си вътре или вън. Тези хора тук са корави. Правили са го, преживявали са го и очакват същото и от теб. Забеляза ли онези жестоки здравеняци, на които им се иска да те ступат просто ей така. Тази вечер със сигурност ще ступат някого, може дори да се пожалят сами и да напердашат някой непознат.

Ти нямаш пари — продължи Атълбърт, — нямаш оръжие. Нямаш ножове. Нямаш дори двустранен радиоприемник на китката, какъвто онези смешници постоянно ти обещават, че ще имаш някой ден. Нямаш нито цент в джоба си за уличен телефон, не можеш да платиш сметката за скъпия ни скоч, с който те оставям, преди да изляза оттук. Ако искаш да се научиш, трябва да го правиш. Ти не можеш да го правиш, аз не мога да те науча, затова кажи на шефа ни, че се отказваш от школата „чук-чук, кой е там“. НОП, Неофициално прикритие… Мамка му, тук, на улицата, всичко е официално.

А сега гледай да се добереш жив и здрав до центъра на града преди полунощ.

И помни, ти си външен човек, постарай се да овладееш страничното плъзгане.

Сряда сутрин във Вашингтон, когато вече имаме „двустранни радиоприемници на китката“.

Мъжът пред този кибермагазин оставя дима да се извива над цигарата му.

Кондора се приближи до него:

— Ограбиха ме.

— Аз какво да направя?

— Продаваш използвани мобилни телефони — каза Кондора. — Много е вероятно някой от тях да е моят.

— Магазинът ми не е такъв. Тук се продават телефони за еднократна употреба.

— Каквото и да купя, ще ми продадеш открадната вещ.

Мъжът се засмя. Пусна цигарата си на земята. Демонстративно я стъпка с крак.

Забоде откачалката пред себе си с поглед, който казваше „ще те прецакам“.

„Е, и?“ — излъчи посланието си в отговор Кондора.

— Ще купя телефон от теб за двайсет долара — струва ми се справедлива цена, но всъщност искам да купя другото, което са откраднали — каза той.

Това Странично плъзгане улови мъжа с цигарата на куката. И той попита:

— Какво още търсиш?

— Пистолета си.

— Какво си изгубил?

Като че ли има значение.

— Военен, четирийсет и пети калибър. Донесох го тайно от Виетнам.

— Сантиментален тип, а?