Ли Чайлд - Минало време

Предложи му да седне, но Ричър предпочете да изчака прав. Съвсем за кратко, както се оказа. През двойната врата влязоха двама полицейски служители. Мъж и жена. Изглеждаха опитни професионалисти. В първия момент Ричър предположи, че идват за нещо друго. Той лично очакваше чиновник от архивите. Но двамата се насочиха право към него и когато се озоваха на една крачка, мъжът попита:

— Господин Ричър? Аз съм Джим Шоу, началник на криминалния отдел в местното полицейско управление. Приятно ми е да се запознаем.

Шефът на криминалния отдел. Много добре. Явно полицията наистина щеше да му окаже съдействие, както бе обещал Карингтън. Не се бе пошегувал. Шоу беше едър, петдесетинагодишен, висок около метър и седемдесет и пет, с набраздено от бръчки червендалесто ирландско лице и буйна червена коса. Всеки жител на Бостън мигом би го определил като ченге. Всъщност приличаше на онези полицаи от детските книжки.

— На мен също — отвърна Ричър.

— Аз съм Бренда Еймъс — представи се жената. — С радост ще ви помогнем. Само кажете какво ви трябва.

Акцентът й беше южняшки. Все така провлачен, но вече не толкова мек. Беше загрубял от живота на север. Бренда Еймъс бе с десетина години по-млада от Шоу, висока почти метър и седемдесет, слаба и стройна. Имаше руса коса, високи скули и зелени очи, с натежали в крайчеца клепачи, които обаче сякаш казваха: не ми се изпречвай на пътя.

— Благодаря, госпожо — отвърна Ричър. — Въпросът е съвсем незначителен. Не знам какво точно ви е казал господин Карингтън, но се опитвам да науча малко повече за миналото на семейството си. Може и да не открия нищо. Все пак са минали осемдесет години. Случаят не попада дори в категорията „студени досиета“.

— Господин Карингтън спомена, че сте били военен полицай.

— Това беше отдавна.

— Ще ви осигурим десет минути от времето на компютърната ни система. Би трябвало да е напълно достатъчно.

Двамата го поведоха през ниските махагонови врати, съвсем като в кръчма в Дивия запад, и го въведоха в открита зала, пълна с цивилни служители, които седяха един срещу друг на долепени по двойки бюра. Приличаше на обикновен офис с изключение на тежката напрегната атмосфера, която безпогрешно издаваше всеки полицейски участък. Завиха зад ъгъла и се озоваха в коридор, от двете страни на който също имаше врати. Спряха пред третата отляво. Кабинетът на Еймъс. Тя покани Ричър да влезе, а Шоу се сбогува с тях и продължи по коридора. Явно смяташе, че е проявил нужната любезност, с което задълженията му се изчерпваха. Еймъс последва Ричър и затвори вратата. Кабинетът й изглеждаше традиционен и дори старомоден, но всичко в него бе съвсем ново. Бюро, столове, шкафове, компютър.

— С какво мога да ви помогна? — попита Еймъс.

— Търся името Ричър в старите полицейски доклади от двайсетте, трийсетте и четирийсетте години.

— Роднини?

— Баща ми, дядо ми и баба ми. Карингтън смята, че не са участвали в преброяването, защото са били издирвани от федералните власти.

— Ние сме окръжно управление. Нямаме достъп до федералната база данни.

— Може да са започнали с нещо дребно. Като повечето хора.

Еймъс придърпа клавиатурата и започна да въвежда команда след команда.

— Възможно ли е името Ричър да се е изписвало по друг начин? — попита тя.

— Не мисля.

— Първите им имена?

— Джеймс, Елизабет и Стан.

— Джим, Джими, Джейми, Лиз, Лизи, Бет?

— Нямам представа как са се обръщали един към друг. Никога не съм ги виждал.

— Възможно ли е Стан да е съкращение от Станли или Стенли?

— Никога не съм виждал името му изписано по друг начин. Винаги е било просто Стан.

— Прякори?

— Не, доколкото знам.

Еймъс продължи да пише, накрая въведе команда и зачака. Без да каже нито дума повече.

— Предполагам, че и вие сте били военен полицай — обади се Ричър.

— Какво ме издава?

— Първо, акцентът. Така говорят в армията. По южняшки, но с някои примеси. Освен това повечето цивилни полицаи се интересуват какво сме правили, как сме го правили. Проявяват професионално любопитство. Но не и вие. Вероятно защото знаете с какво се занимават военните полицаи.

— Прав сте.

— Кога напуснахте армията?

— Преди шест години — отвърна тя. — А вие?

— Преди вас.

— В коя част сте служили?

— Предимно в Сто и десета специална.

— Кой беше командир, когато служехте там?

— Аз — отвърна Ричър.

— А сега сте пенсионер и се занимавате с генеалогия.

— Просто видях един пътен знак — каза Ричър. — Нищо повече. Вече започвам да съжалявам за това.