Клайв Касслер - Преследването

— Какво ви кара да мислите, че са записани?

Ървайн сви рамене.

— Нищо. Но не вреди да попита човек.

Сиглър порови в бюрото си и извади връзка ключове.

— Държим всички стари банкови записи в един склад зад сградата.

Покани Ървайн да го последва и го поведе през задната врата към малка каменна постройка насред банковия имот. Вратата изскърца силно, докато се отвори на несмазаните панти. Вътре по рафтовете лежаха струпани редици банкови регистри и счетоводни книги. В дъното имаше масичка и стол.

— Седнете, господин Ървайн. Ще видя какво мога да намеря.

Ървайн не хранеше голям оптимизъм. Намирането на банка, поддържала опис на серийните номера на валутата си, изглеждаше слабо вероятно. Беше изстрел напосоки, но трябваше да се проследи всяка възможна пътечка. Погледа, докато Сиглър прелистваше няколко подвързани в кожа книги. Накрая отвори една и кимна.

— Заповядайте — каза победоносно управителят. Серийните номера на цялата налична валута в хранилището два дни преди обира, които счетоводителят ни е записал. Някои от банкнотите, разбира се, бяха раздадени на клиенти. Но повечето бяха взети от бандита.

Ървайн беше стъписан, когато отвори книгата и се взря в колоните грижливо изписани числа по редовете на страниците. Имаше няколко различни вида големи банкноти. В книгата бяха регистрирани златни сертификати, сребърни сертификати и бонове, издавани от отделни банки. Серийните номера на Хазната на Съединените щати бяха отпечатани вертикално и хоризонтално на страните; местната банка, която ги пускаше в обращение, добавяше свой номер отдолу. Повечето идваха от Континентална и търговска национална банка „Чикаго“ и Първа национална банка „Крокет“ на Сан Франциско. Вдигна очи към Сиглър, вече обзет от гордост.

— Нямате представа какво означава това — промълви Ървайн с безкрайна благодарност. — Сега можем да предадем номерата на откраднатите банкноти на всяка банка в страната, където бандитът би могъл да ги е депозирал. Ръчни списъци с номерата също може да се раздадат на търговците из целия Запад. Можем и да ги подканим да следят за банкнотите.

— Желая ви късмет — отвърна Сиглър с песимизъм. — Едва ли е възможно да ги проследите три години назад. Всяка от тях би могла да е сменила притежателя си сто пъти до сега.

— Вероятно сте прав, но да се надяваме, че бандитът все още ги харчи.

— Малко е вероятно — усмихна се Сиглър скептично. — Залагам месечната си заплата, че ги е похарчил отдавна.

Сиглър вероятно беше прав, помисли си Ървайн. Но не беше обезкуражен. Бел беше казал, че все някоя незначителна грешка ще спъне бандита. Сега въпросът бе само да се подаде информацията до банките и търговските къщи, и да се надяват на отговор, който да ги доведе до местонахождението на тайнствения убиец.

Къртис седеше на една маса в офиса на архивния отдел на железопътни линии „Южен Пасифик“ в Омаха, Небраска, обкръжен от високи рафтове, пълни с регистри и счетоводни книги с доклади за влакови операции. През деветте дни, откакто бе започнал издирването си, беше преровил записите на четири различни железопътни линии, както и на дилижансовата компания „Уелс Фарго“ в опит да намери следа, която да подскаже как Бандита касапин се е измъквал след извършването на грабежите си и отвратителните убийства.

Упражнението си беше безнадеждно. Нищо не съвпадаше. Като начало се бе захванал да проучва възможно бягство с дилижанс. Повечето линии на дилижанси бяха закрити до 1906 г. „Уелс Фарго“ все още държеше монопола над линиите, които се протягаха на няколко хиляди мили отвъд експресните маршрути в отдалечените райони, до които влаковете не достигаха. Само че разписанията не съвпадаха по време.

През 1906 г. съществуваха хиляда и шестстотин различни железопътни компании из цялата страна, чието общо трасе беше над 350 хиляди километра. Всяка от петдесетте най-големи фирми покриваше по хиляда и шестстотин километра. Къртис беше стеснил броя на компаниите до пет — ограничил ги бе до тези, които поддържаха железопътните линии с курсове по разписание през градчетата, поразени от бандита.

— Желаете ли чаша кафе?

Агентът премести погледа си от поредното влаково разписание към лицето на дребния мъж, чийто ръст едва ли надвишаваше метър и половина. Казваше се Никълъс Кълхейн. Светлокафявата му прошарена коса беше сресана напред, за да прикрие оплешивяването. Имаше малки кафяви очички като на плъх, които шареха с удивителна бързина. Връхчетата на тънко подрязаните му мустаци бяха провиснали на три пръста от двете страни на устните му. Вървеше леко изгърбен и носеше очила с дебели лещи, които уголемяваха очите му. Услужливият дребосък с пъргавата походка беше забавен. Представляваше съвършения стереотип на пазач на потънали в прах архивни документи.