Клайв Касслер - Преследването

— Очаквам агенти от някаква банка в Солт Лейк сити да пристигнат всеки момент, за да проверят регистрите ни.

— Ще преглеждат ли счетоводните ни книги? — попита тя, като че ли леко притеснена.

Той поклати глава.

— Нищо такова. Чух слухове от колеги банкери, че е ограбена банка в Солт Лейк сити и откраднатите пари може да са депозирани в друга банка.

— Желаете ли аз да се оправя с тях?

— Не. Моля ви, просто ги позабавлявате, докато се подготвя да говоря с тях.

Дори да имаше въпроси по малко неясната молба на Кромуел, Марион не прояви любопитство.

— Да, разбира се. Ще ги настаня удобно, докато пожелаете да ги приемете.

— Това е всичко — каза Кромуел. — Благодаря ви.

Щом Марион напусна кабинета му и затвори вратата, Кромуел бръкна в предния си джоб и извади банковия ордер от „Солт Лейк Банк & Тръст“. После стана и отиде до големия сейф, в който се съхраняваха банковите счетоводни книги и регистри. Бързо и с вещина подправи книгите така, че да изглежда, че ордерът вече е получен и пълната сума е изплатена на Илая Ръскин. Въведе и записи, указващи, че парите са изтеглени от ликвидния капитал на банката му.

Не се наложи да чака дълго, след като подправи регистрите. Очакваните агенти влязоха във външния офис двайсет минути по-късно. Марион ги бе задържала с думите, че господин Кромуел в момента е изключително зает. Когато малкият звънец под бюрото й звънна, тя ги покани в кабинета му.

Той държеше слушалката на телефона, кимна им за поздрав и им предложи да се настанят.

— Да, господин Абернати, лично ще се погрижа сметката ви да бъде закрита, а средствата — прехвърлени на банката на Бейтън Руж в Луизиана. За нищо. За мен е удоволствие да ви услужа. Приятно пътуване. Довиждане.

Кромуел затвори телефона с фалшивия разговор. Стана, заобиколи бюрото и подаде ръка.

— Здравейте. Джейкъб Кромуел, президент на банката.

— Тези господа са от Солт Лейк сити — обясни Марион. — Искат да проверят за ордер, издаден от тяхната банка. — Завъртя полата си, едва на два пръста над глезена, излезе от кабинета и затвори вратата.

— С какво мога да ви помогна? — попита Кромуел вежливо.

Единият мъж беше висок и длъгнест, а другият — нисък, набит и запотен. Високият заговори пръв.

— Аз съм Уилям Бигълоу. Колегата ми е Джоузеф Фарнъм. Интересува ни дали някоя финансова институция може да е получила банков ордер за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара, издаден от „Солт Лейк Сити Банк & Тръст“.

Кромуел повдигна вежди, привидно учуден.

— Какъв може да е проблемът?

— Ордерът е бил издаден от банковия мениджър под натиск, преди бандитът да го простреля в главата и да изчезне с него, заедно с банковите пари в хранилището. Опитваме се да го издирим.

— О, Боже — възкликна Кромуел и вдигна ръце отчаяно. — Този ордер дойде при нас вчера следобед.

Двамата агенти се стегнаха.

— Ордерът е при вас? — попита е очакване Фарнъм.

— Да, в сейфа на счетоводния ни отдел. — Тонът на Кромуел стана мрачен: — За съжаление го уважихме.

— Уважили сте го?! — ахна Бигълоу.

Кромуел сви рамене.

— Ами да.

— С чек, несъмнено — намеси се Фарнъм с надеждата, че все още има време да се попречи на бандита да го осребри в друга банка.

— О, не. Господинът, чието име бе на ордера, поиска парите в брой и се подчинихме.

Бигълоу и Фарнъм го гледаха стъписани.

— Платили сте близо половин милион долара в брой на някой, който просто е влязъл в банката ви от улицата?

— Лично проверих ордера, когато служителката ми го донесе за одобрение. Изглеждате напълно редовен.

Бигълоу го гледаше потресен. Негово задължение беше да се свърже с директорите на Солт Лейк Банк и да ги уведоми, че техните четиристотин седемдесет и пет хиляди долара са изчезнали.

— На чие име беше издаден ордерът?

— Някой си господин Илая Ръскин — отвърна Кромуел. — Представи папка документи, удостоверяващи, че господин Ръскин е основателят на застрахователна компания, която ще плаща искове от пожар, унищожил жилищно каре в град… — Замълча. — Мисля, че беше Белингам, щат Вашингтон.

— Можете ли да опишете Ръскин? — попита Фарнъм.

— Много добре облечен — отзова се Кромуел. — Висок, с руса коса и големи руси мустаци. Не засякох цвета на очите му. Но май си спомням, че носеше необичаен бастун със сребърна глава на орел.

— Това е Ръскин, да — промърмори Фарнъм.

— Не си е губил времето — подхвърли Бигълоу на колегата си. — Трябва да е хванал експресния влак, за да стигне тук за малко повече от ден.