Клайв Касслер - Преследването

Натисна педала на газта и мерцедесът „Симплекс“ с верижно задвижване профуча на пресечката и зарева нагоре по улицата, а прозорците на околните сгради задрънчаха от грохота на ауспуха.

Бандитът се обърна и се загледа с гордост във внушителното и пищно орнаментирано здание на банка „Кромуел“, с високите колони в йонийски стил и големите прозорци от цветно стъкло. Портиерът в сива униформа му отвори една от големите стъклени врати. Беше висок мъж с посивяла коса и военна стойка от трийсетте години служба в кавалерията на САЩ.

— Добро утро, господин Кромуел. Радвам се да ви видя отново след отпуската ви.

— Радвам се, че се връщам, Джордж. Как беше времето тук, докато ме нямаше?

— Също като днес, сър, слънчево и меко. — Джордж погледна големия куфар. — Може ли да ви го отнеса, сър?

— Не, благодаря. Ще се оправя. Трябва ми малко гимнастика.

Малката месингова табелка при входа описваше активите на банката на двайсет и два милиона долара. Скоро щяха да са двайсет и три, каза си Кромуел. Само петдесетгодишната банка „Уелс Фарго“ имаше по-високи активи, капитал и ликвидност. Джордж отвори широко вратата и собственикът закрачи по мраморния под на банковото фоайе, покрай красиво резбованите бюра на мениджърите и гишетата на касиерите без тезгяхи, напълно открити за клиентите. Откритата касова зона беше странно нововъведение за човек, който не се доверяваше никому и ограбваше банки извън щата, за да изгради собствената си финансова империя.

Факт беше, че Джейкъб Кромуел нямаше повече нужда от допълнителния приход, който крадеше за банката си. Но предизвикателството го опияняваше. Чувстваше се неуязвим. Можеше да надхитри всеки полицейски детектив, да не говорим за агентите от детективска агенция „Ван Дорн“, и така — докато умре от старост. Знаеше от шпионската си мрежа, че са безкрайно далече от разкриването на самоличността му.

Кромуел влезе в асансьора и се качи на третия етаж. Стъпи на облицования с италиански фаянс под на главния офис на галерията, която се виеше над банковото фоайе. Тръгна през великолепния комплекс от кабинети, а дебелият килим в матово бяло и кафяво приглушаваше стъпките му. Стените бяха облицовани с тиково дърво с резба, изобразяваща сцени от Запада през деветнайсети век, а колоните, които поддържаха тавана, бяха издялани като тотемни стълбове. Разкошният таван беше покрит със стенописи от ранните дни на Сан Франциско.

Държеше на работа три секретарки, които да движат основните му делови операции, а и не малко от личните му дела. Всички бяха красиви жени — високи, изящни и интелигентни — и произхождаха от богати семейства в Сан Франциско. Заплащаше им повече, отколкото можеха да получат, ако работеха при конкурентите му. Единственото изискване беше всички да носят тоалети в един и същи стил и цвят, за което плащаше банката. Всеки ден цветът бе различен. Днес носеха кафяви рокли, в унисон с килима.

Видяха го да влиза и моментално станаха, обкръжиха го, забъбриха весело и го поздравиха с връщането му от риболова в Орегон, където мислеха, че е бил. Макар да му струваше много сила на волята, Кромуел се въздържаше да се забърка в любовна афера, с която и да е от тези три жени. Имаше непоклатими принципи в играта на свой терен.

След като учтивостите приключиха и дамите се върнаха по бюрата си, Кромуел покани в кабинета си старшата си секретарка, която от девет години работеше при него.

Седна зад масивното си тиково бюро и намести отдолу куфара. Усмихна се на Марион Морган.

— Как сте, мис Морган? Някакви нови приятели джентълмени напоследък?

Тя се изчерви.

— Не, господин Кромуел. Прекарвам нощите си у дома в четене.

Когато завърши колежа и постъпи на работа при Кромуел като касиерка, Марион беше едва на двайсет и една. Вече се беше издигнала до старша секретарка. Току-що бе навършила трийсет и не беше се омъжвала, което караше мнозина да я мислят за стара девственица. Но истината беше, че би могла да притежава всеки богат мъж в града. Беше изключително очарователна и женствена дама, способна да избира и сменя без проблем любовниците си, но все още не беше си избрала някого за съпруг. Просто бе твърде придирчива към мъжете и чаровният принц все още не се беше появил. Сламенорусата коса загръщаше главата й според модата, а изящните черти на лицето й увенчаваха лебедовата шия. Стегнатата й в корсет фигура с тънка талия наподобяваше класически пясъчен часовник. Гледаше Кромуел над бюрото с коралови морскозелени очи, а деликатната й длан държеше молив над бележника.